— Няма значение — прекъсна го Харц. — Тайна на фирмата. Гледай — и това е. Трябва да почакаме, докато… Не, не! Виж, сега ще се опита да се отърве от него!
Човекът се обърна и хвърли крадешком поглед назад. Тъкмо в този момент роботът завиваше. Харц стремително се впусна към бюрото си и измъкна чекмеджето. Ръката му застина над него, очите му все още бяха приковани в екрана. Беше интересно да се наблюдава как човекът, без изобщо да подозира, че го гледат, вдигна очи към небето и за миг се втренчи право в обектива на скритата камера, сякаш погледна Харц и Данър в очите. И внезапно те видяха, че той дълбоко пое въздух и хукна.
В чекмеджето прозвуча металическо прещракване. Щом човекът побягна, роботът също ускори крачка. Но сетне сякаш се спъна в нещо и се олюля на стоманените си крака. Забави ход, после изобщо спря, подобно на автомобил пред светофар. Стоеше, без да мърда.
В самия край на екрана се виждаше лицето на мъжа — той беше спрял, отворил уста от изумление. Изглежда беше разбрал, че се е случило невероятното. Роботът стоеше, правейки нерешителни движения. Вероятно новите заповеди, които Харц изпращаше в натъпканите му с механизми вътрешности, влизаха в конфликт с предишните програми. После обърна гръб на мъжа и бавно, почти умиротворено, сякаш се подчиняваше на нечия команда, се помъкна обратно по улицата, без да нарушава общоприетите закони.
В този момент лицето на мъжа изразяваше едновременно и удивление, и уплаха, като че ли беше изгубил близък приятел.
Харц изключи екрана. Отново изтри потта от челото си, дойде до стъклената стена и погледна надолу, сякаш се боеше, че компютрите вече знаят какво е сторил. Изглеждаше толкова мъничък на фона на металните гиганти!
— Е, Данър, какво ще кажеш? — подхвърли през рамо.
И така, всичко стана, както беше замислено. Преговорите им продължиха и след дълги спорове обещаната на Данър сума беше увеличена. Но самият той предварително отлично знаеше, че е съгласен. Играта си струваше. И беше добре заплатена. Само ако…
Всички се вкамениха. Като светещо видение „фурията“ спокойно премина между масите, без да се докосва до никого. Лицата на посетителите, обърнати към нея, побледняваха. Всекиго глождеше мисълта: „Ами ако е за мен?“ Може да е първата грешка, допусната от компютрите. Грешката си е грешка, но няма къде да се оплачеш, пък и нищо не ще докажеш. И макар в този свят думата „вина“ отдавна да беше изгубила смисъла си, наказанието беше останало и то можеше да бъде сляпо и поразяващо като мълния.
Данър мислено си повтаряше, стиснал зъби: „Не е за мен. Аз съм в безопасност. Аз съм спокоен. «Фурията» не е дошла за мен.“ В същото време обаче не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл: съвпадението е странно — под стъкления покрив на този скъп ресторант да се окажат двама убийци едновременно, самият той и онзи, за когото беше дошла „фурията“?
Остави вилицата и чу звъна й по чинията. Погледна я, погледна и чинията с почти недокоснатата храна и почувства, че мозъкът му внезапно се изключи от ставащото наоколо. Поиска му се да скрие главата си като щраус. Помъчи се да мисли за друго, да речем, за зеленчуците върху чинията пред него.
Интересно, как ли растат аспержите? И изобщо как изглеждат суровите зеленчуци, на какво приличат? Данър никога не ги беше виждал. Получаваше ги в готов вид, от ресторантските кухни или от автоматичните блокове за обществено хранене. Ето например картофът. На какво прилича? Влажна бяла маса? Не, понякога се срещат овални парченца, значи и целият картоф вероятно е овален. Но не кръгъл. А понякога са нарязани на дълги пръчици с квадратно сечение. Навярно картофът е дълго, овално нещо, което се реже по дължина. И безспорно е бял. Расте под земята. Данър беше почти уверен в това. Някакви дълги тънки преплетени корени, като бели ръце; той ги беше виждал измежду тръбите и тръбопроводите, когато при ремонта на улиците изравяха канали. Колко странно: той яде нещо прилично на човешки ръце, които прегръщат канализационните тръби на града, мъртвешко бели ръце, виещи се под земята, където живеят червеите. И където и той самият ще се окаже, ако „фурията“ го настигне.
Данър отмести чинията.
Шумът и едва доловимото шепнене в залата го принудиха да вдигне очи против собствената си воля. „Фурията“ беше стигнала средата и беше забавно да се наблюдава как се успокояват останалите зад гърба й. Две-три жени покриха лицата си с ръце, а един мъж изгуби съзнание и тихо се свлече от стола си. С всяка подмината от „фурията“ маса затаените страхове на Данър се връщаха в съзнанието му.