Вече почти стигна масата му. Роботът беше висок около два и десет, но движенията му бяха неочаквано плавни. Дори по-плавни от движенията на човек. Нозете му обаче стъпваха по килима тежко, с равномерни удари — бум, бум, бум. Данър се опита да определи колко ли тежи роботът. Обикновено се смята, че „фурията“ не издава никакви звукове, освен ужасяващото бумтене на стъпките й, но този робот поскърцваше при ходене. Лице нямаше, ала човекът е така устроен, че винаги си представя себеподобен и неволно поставя върху стоманената повърхност очи, които би трябвало внимателно да шарят из залата на ресторанта.
Роботът приближаваше. И погледите на присъстващите се насочиха към Данър. „Фурията“ вървеше право към него.
„Не! — убеждаваше се той. — Това не може да бъде.“ Сякаш сънуваше кошмар. „О, Господи! Помогни ми да се събудя по-скоро! Нека да се събудя, преди тя да стигне до мен!“
Но това не беше сън. Великанът застана пред него, тежките стъпки замлъкнаха. Чуваше се само леко поскърцване. „Фурията“ се извисяваше над масата му, обърнала гладкия си лик към него.
Данър почувства, че непоносимо гореща вълна обля лицето му — вълна на гняв, срам, съмнение. Сърцето му заби толкова силно, че залата заплува пред очите му и внезапна болка като мълния прониза главата му от едното сляпо око до другото.
Скочи и завика на бездушната стоманена грамада:
— Не, не! Ти грешиш! Ти си сбъркала! Махай се, глупачке! Това е грешка, грешка! — Без да гледа, напипа чинията и я запокити право в бронираните гърди. Тя се разби на парчета. По гладката стоманена повърхност останаха бели, зелени и кафяви петна от съдържанието й. Данър с мъка се измъкна от стола, заобиколи го и се втурна към изхода покрай високата метална фигура.
Сега мислеше само за Харц.
Докато се измъкваше навън с несгъващи се нозе, отляво и отдясно покрай него се носеха море от лица. Едни го гледаха с жадно любопитство, мъчейки се да уловят погледа му. Други се стараеха изобщо да не го гледат, вперили очи в чиниите си или прикрили лице с ръцете си. Зад гърба му отново прозвучаха равномерни крачки и едва чуто ритмично поскърцване.
Лицата изчезнаха, той излезе от вратата, без дори да помни как я е отворил. Пот се лееше от него; макар че денят беше топъл, вятърът му се стори леден. Данър се огледа наляво и надясно, без да различава нещо, сетне побягна към телефонния автомат, отдалечен на половин квартал. Пред очите му толкова ясно стоеше лицето на Харц, че той се блъскаше в минувачите. Сякаш отдалеч чуваше възмутените възгласи, които веднага прекъсваха в благоговейно мълчание. Хората се разпръсваха пред него като с магическа пръчка. В този вакуум стигна до най-близката будка.
Затвори стъклената врата, трескавото пулсиране на кръвта в ушите му сякаш караше звуконепроницаемата кабина да вибрира. През стъклото виждаше безстрастния робот, който го очакваше, разноцветните петна на стоманената му гръд приличаха на странна орденска лента.
Данър се опита да набере номера. Пръстите му бяха като гумени. Опитвайки се да се овладее, направи няколко дълбоки вдишвания. Неочаквано през ума му мина нелепата мисъл: „Забравих да платя.“ И още: „Парите сега ще са ми от голяма полза. О, дявол да те вземе, Харц!“
Свърза се веднага.
На екрана пред него се появи ясно цветно изображение на лицето на девойка. Почти несъзнателно Данър отбеляза доброто качество на скъпите екрани в телефонните будки в този район.
— Кабинетът на управителя Харц. Какво желаете?
Едва при втория опит Данър успя да произнесе името си. Чудеше се дали секретарката вижда него и онзи, който стои зад гърба му — високата фигура зад полупрозрачното стъкло. Така и не успя да разбере: девойката веднага погледна надолу, очевидно в някакъв списък на бюрото пред нея.
— Извинете, но господин Харц го няма. И няма да дойде днес.
Светлината и цветовете изчезнаха от екрана.
Данър отвори вратата. Коленете му трепереха. Роботът отстъпи малко, за да го пропусне. Внезапно, без сам да го желае, Данър глупаво захихика. Роботът му се струваше ужасно смешен с петната, пресичащи гърдите му като орденска лента. Изведнъж разбра, че е на границата на истерията, и с изумление откри в дясната си ръка салфетката от ресторанта.
— Я се дръпни — подвикна на робота. — Пусни ме да изляза. Ти какво, не разбираш ли, че е станала грешка? — гласът му затрепери. Роботът с едва чуто поскърцване се дръпна настрани.
— Това, че ме преследваш по петите, не е хубаво — продължи Данър. — Та ти би трябвало поне да си чист. Мръсен робот — това вече е прекалено… Да, да, прекалено е… — Тази идиотска мисъл беше непоносима и в гласа му звъннаха сълзи. Като се смееше и ридаеше едновременно, той изтри стоманената гръд на робота и хвърли салфетката.