В секундата, когато Данър усети под пръстите си твърдата стоманена повърхност, той разбра всичко, което се случи с него, и тогава най-сетне защитният екран на истерията се пропука. Никога повече той няма да бъде сам. Докато умре. А когато удари смъртният му час, тази стоманена ръка ще затвори очите му. Ще изпусне последния си дъх, притискайки се към стоманената гръд, и над него ще се склони металното безстрастно лице. Това ще бъде последното, което му е съдено да види преди смъртта си. Нито една жива душа до него — само черният стоманен череп на „фурията“.
Почти цяла седмица не успя да се свърже с Харц. През това време промени мнението си, колко дълго може да издържи човек, преследван от „фурията“, без да полудее. Последното, което виждаше, заспивайки, беше светлината на уличния фенер. Тя проникваше през щорите на хотелската стая и падаше върху металното рамо на тъмничаря му. През дългите нощи непрекъснато се унасяше в тревожен сън и се пробуждаше, вслушвайки се в едва чутото поскърцване на механизма под стоманената броня. И всеки път си задаваше въпроса: дали на сутринта ще се събуди и дали поразяващата ръка не ще го настигне в съня му? Какъв ще бъде ударът? Как „фуриите“ ликвидират жертвите си? Винаги изпитваше облекчение, посрещайки лъчите на ранното утро, отразяващи се в стоманеното одеяние на бодърстващия до леглото му страж. И тази нощ остана жив. Макар че може ли да се нарече това живот? И струва ли си да се живее в този ад?
Продължаваше да наема хотелската стая. Вероятно администрацията не би имала нищо против да го изгони, но никой нищо не му казваше. А може би просто не се осмеляваха. Животът му бе станал някак странен, призрачен — сякаш наблюдаваше нещо видимо през невидима стена. Данър не можеше да мисли за нищо друго, освен как да се свърже с Харц. Предишните му желания — жаждата за разкош, развлечения и пътешествия — се стопиха като дим. Повече не му бе съдено да пътува сам.
Сега прекарваше голяма част от времето си в обществената библиотека, четеше всичко, което намереше за роботите. И точно там се натъкна за пръв път на забележителната, внушаваща трепетен ужас строфа, написана от Милтън, когато светът още е бил малък и прост — мистични редове, чийто смисъл не можеше да разбере нито един човек, докато хората не създадоха по свой образ и подобие стоманените „фурии“.
Данър погледна двуръката машина, неподвижно застинала до него, и се замисли за Милтън, за отдавна отминалите дни, когато животът е бил прост и безгрижен. Опита се да си представи това минало.
Хората са били… може би други. Но какви? Било е много отдавна и затова беше съвсем непонятно какви са били хората тогава. Така и не успя да си представи времената преди появата на компютрите.
За пръв път обаче узна какво наистина е станало в детските му години, когато искрящият с всички цветове свят ярко избухна за последен път и се заточиха сивите делнични дни. Именно тогава за пръв път се появиха човекоподобните „фурии“.
Преди войните техниката беше отишла толкова напред, че компютрите като живи същества започнаха да правят себеподобни и на Земята би могъл да се възцари рай, където желанията на всекиго щяха да бъдат напълно задоволени. Наистина тогава социалните науки очебийно изоставаха от точните. Когато войните започнаха да се редят една след друга, машините и хората бяха принудени да се сражават рамо до рамо — стомана срещу стомана, хора срещу хора. И хората не излязоха много здрави. Войните завършиха едва тогава, когато изчезнаха последните обществени системи — просто нямаше кой да воюва. Обществото започна да се разпада, докато не достигна състояние, близко до анархията.
А през това време машините се заеха да лекуват раните си, както беше заложено в програмите им, и никакви социални науки не им бяха необходими. Те спокойно произвеждаха себеподобни и създаваха за хората нови материални ценности, тоест правеха това, за което всъщност бяха предназначени в Златния век. Разбира се, не всичко беше идеално. Съвсем не беше идеално, защото някои от самовъзпроизвеждащите се машини изчезнаха от лицето на Земята. Повечето от тях обаче продължаваха да копаят руда в мините, да я обогатяват, да отливат необходимите детайли от метала, да получават гориво за себе си, да лекуват раните си и да запазват на Земята потомството си с такава ефективност, каквато човек не е и сънувал.
А човечеството продължаваше да се раздробява, да се разпада на все по-малки групи. Впрочем групи вече не съществуваха, не останаха дори семейства. Хората нямаха особена нужда един от друг. Емоционалните връзки изгубиха смисъл. Хората се оказаха в условия, при които бяха принудени да приемат за истински ерзац-отношенията, бягството от живота стана почти естествено. Обърнаха всичките си емоции към спасителните машини, обогатяващи живота им с весели и невероятни приключения, в сравнение с които околният свят изглеждаше толкова непоносимо скучен, че не им се искаше дори да мислят за него. Раждаемостта падаше. Това беше много странен период. Разкошът и хаосът мирно съществуваха един до друг, както и анархията и инертността. А раждаемостта непрекъснато падаше.