Той пиеше много. Веднъж изпразни джобовете си и хвърли всичките си пари в шапката на сакат просяк, понеже този човек, както и той самият, поради фатални обстоятелства се е оказал отхвърлен от обществото. За Данър те бяха „фуриите“, за просяка — самият живот. Преди тридесет години той щеше да живее и да умре незабелязан, всички жизнени блага щяха да му осигуряват машините. А сега просякът е успял да оцелее само заради просията — сигурен признак, че хората започват да изпитват угризения на съвестта и в тях се пробужда чувство на състрадание към себеподобните. Но за Данър това не променяше нищо. Той дори няма да разбере как ще свърши тази история, защото не ще доживее нейния край.
Поиска му се да поговори с просяка, макар че той явно се опитваше по-скоро да се махне по-далеч от него с количката си.
— Послушай — мърмореше Данър, упорито крачейки след просяка и ровейки в джобовете си, — искам да ти разкажа нещо. Цялата работа не е такава, както ти се струва. Това е…
Тази вечер той беше много пиян и настойчиво се мъкнеше след просяка, докато онзи не му хвърли всички пари в лицето и не се втурна напосоки с количката си. Данър се облегна с цялото си тяло на стената на една сграда, сякаш пробвайки дали е здрава, и само сянката на „фурията“ в светлината на уличния фенер го върна към действителността.
Късно през нощта, дочаквайки абсолютния мрак, се опита да се отърве от „фурията“. После с мъка си спомни как намери отнякъде парче тръба и със сила я стовари върху рамото на гиганта, но видя само сноп искри. Втурна се да тича, дълго криволичеше из улиците, сетне се скри в някакъв вход и се спотаи, докато не чу отново равномерните стъпки, които гръмко ехтяха в нощта.
Изтощен до крайна степен, Данър заспа.
Едва на следния ден се добра до Харц.
— Какво стана? — разтревожено попита Данър. През тази седмица той се бе променил до неузнаваемост. Лицето му бе подпухнало, някакъв нов израз го правеше странно подобно на лишената от черти маска на робот.
Харц ядосано удари с юмрук по края на бюрото, лицето му се изкриви от болка. Изглеждаше така, сякаш подът на кабинета вибрира не само от боботенето на машините отдолу, а и от нервната възбуда на човека.
— Нещо в машината не сработи — отвърна той. — Още не знам какво именно.
— Та ти няма и да разбереш! — Данър почувства, че губи търпение.
— Почакай още малко. — Харц направи успокоителен жест. — Потърпи мъничко и всичко ще бъде наред. Ти можеш…
— Колко време ми остава? — прекъсна го Данър, оглеждайки се назад, сякаш въпросът му бе отправен не към Харц, а към безмълвния робот, извисяващ се зад гърба му. Той не го питаше за пръв път, също тъй напрегнато взирайки се в неподвижния стоманен лик. Струваше му се, че с безнадеждно отчаяние ще повтаря въпроса дотогава, докато най-накрая не получи отговор. И не само на думи…
— Изобщо не мога да разбера какво се е повредило — вдигна рамене Харц. — Но, дявол да го вземе, ти нали знаеше, че рискуваме?!
— Ти обаче ме уверяваше, че можеш да контролираш компютъра. Аз самият видях как го правиш. Защо сега не изпълни обещанието си?
— Казвам ти, бе човече, нещо се повреди. А трябваше всичко да е наред… В мига, когато… е, когато това се случи… пуснах в компютъра програмата, която би трябвало да те обезопаси.
— Тогава какво не е наред?
Харц стана и закрачи по шумопоглъщащия килим.
— Изобщо нямам представа. Понякога подценяваме потенциалните възможности на машините… Мислех, че мога да се справя с тях. Но…
— Ти си мислел!
— Убеден съм, че това е по силите ми. И не губя надежда. Правя всичко възможно. Защото и за мен това е много важно. Страшно бързам. Ето защо не можах да се срещна с теб по-рано. Но ти гарантирам успеха, ако успея да разработя собствен метод. По дяволите, това не е толкова просто, Данър! Това не са ти фокусите с аритмометъра. Само погледни долу, към моите машини…
Данър дори не се обърна.
— Изпълни обещанието си или и ти ще си изпатиш!
Харц се разяри.
— Да не си посмял да ме заплашваш! Ако ми позволиш да работя спокойно, ще направя всичко, което ти обещах. Само, моля те, не ме заплашвай!
— Имай предвид, че ти също си кръвно заинтересован! — напомни му Данър.
Харц седна на крайчеца на бюрото.
— И защо?
— О’Райли е мъртъв. Ти ми плати да го убия.
Харц вдигна рамене.
— „Фурията“ знае това. И компютрите също го знаят. Но то няма никакво значение. Нали ти натисна спусъка, а не аз!