— И двамата сме виновни. И щом се налага аз да плащам за това, ти също ще платиш…
— Една минута. Нека поставим всичко на мястото му. Самото намерение не е наказуемо. Този принцип е заложен в основата на правосъдието. Предполагам, че ти е известно, нали? Наказват само за извършено деяние. Аз съм също толкова отговорен за смъртта на О’Райли, колкото и пистолетът, с който си стрелял.
— Значи си ме излъгал! Излъгал си ме! Тогава ето какво ще направя…
— Ще правиш онова, което аз ти заповядам, ако искаш да спасиш кожата си! Не съм те излъгал, просто съм допуснал грешка. Дай ми време и ще я поправя.
— Колко време ти трябва?
И двамата погледнаха „фурията“, олицетворение на абсолютното равнодушие.
— Та аз не знам още колко ми остава да живея — отговори си сам Данър. — И ти казваш, че не знаеш. Пък и май никой не знае кога ще настъпи моят час, кога този робот ще ме убие. Прочетох всичко за тях, което успях да намеря в популярните издания. Вярно ли е, че начинът на убийството всеки път се променя? За да могат такива като мен да седят на тръни и да се измъчват от неизвестността. И времето ли, отпуснато на всекиго, е различно?
— Да, истина е. Но все пак има някакъв минимум време — почти съм убеден. Едва ли си го изчерпал. Повярвай ми, Данър, аз действително мога да отклоня „фурията“ от тебе. Та ти самият видя как става. Помниш ли, когато ти показах? Сега ми остава да открия какво не се получи този път. И колкото повече ми досаждаш, толкова по-малко време ще ми остане за тази работа. Хайде да се договорим: аз сам ще те намеря. Не се опитвай да се срещаш с мен.
Данър стана. Направи няколко бързи крачки към Харц. Сякаш гневът и отчаянието пробиха безстрастната маска, в която рухването на надеждите му беше вцепенило лицето му. Но равномерните стъпки на „фурията“ отново прозвучаха зад гърба му и той спря.
Мъжете се погледнаха в упор.
— Дай ми време — повтори Харц. — Вярвай ми, Данър.
До известна степен да се живее с надежда беше още по-лошо. Напоследък отчаянието бе парализирало всичките му чувства и той се бе успокоил, като вече не се надяваше на нищо. Но сега се появи шанс, слаба надежда, че в края на краищата ще успее да се измъкне и отново ще получи новия и светъл живот, заради който постави всичко на карта — ако все пак Харц го спаси.
А докато още има време, реши Данър, ще си поживее наволя. Изцяло обнови гардероба си. Много пътуваше, макар че както и преди, нито за миг не оставаше сам. Дори се опита — и то успешно — да завърже известни контакти. Ала онези, които се съгласяваха да поддържат връзки с него — с човека, осъден на смърт, — не бяха много привлекателни. Той например откри, че жените понякога изпитваха влечение към него не от симпатия и дори не от жаждата за пари, а заради неговия придружител. Сякаш ги възбуждаше тази постоянна близост, макар и безопасна за тях, с оръдието на съдбата. Понякога забелязваше, че и в най-прекрасните минути гледат през рамото му към „фурията“. В порив на странна ревност той веднага скъсваше с всекиго, щом уловеше явно заинтересувания му поглед към мержелеещия се зад гърба му робот.
Пътуваше надалеч. Отлетя с ракета в Африка, а оттам в тропическите джунгли на Южна Америка. Но нито нощните клубове, нито екзотиката на далечните краища не можеха да го увлекат истински. Светлината на Слънцето се отразяваше навсякъде еднакво от стоманеното тяло на спътника му, независимо дали то грееше над саваната с цвят на лъвска грива или проникваше през зелената дантела на джунглите. Всяко ново усещане изчезваше при вида на познатия до отвращение силует, който неизменно се мяркаше наоколо. Нищо не радваше Данър.
За него стана непоносимо мъчение да чува от сутрин до вечер равномерните стъпки зад гърба си. Опита да запушва ушите си, но звукът от тежките крачки постоянно ехтеше в главата му, сякаш при пристъп на тежка мигрена. Дори когато роботът беше неподвижен, на Данър му се причуваше безшумният ритъм на стъпките му.
Пробва да се отърве от мъчителя си с помощта на оръжие. Разбира се, пак не излезе нищо. Освен това знаеше, че дори и да успее да унищожи „фурията“, веднага ще се появи друга. Нито алкохолът, нито наркотиците го спасяваха. Все по-често му се мяркаше мисълта за самоубийство, но той я отпъждаше, спомняйки си обещанието на Харц — то му даваше все пак някаква слаба надежда.
В края на краищата Данър реши да се върне в града, за да е по-близо до Харц. И до надеждата. Отново прекарваше по цели дни в библиотеката, стараейки се да се движи колкото се може по-малко — за да не чува ехтежа на стъпките. И ето че една сутрин в библиотеката той намери отговора…