Айзък Азимов
Двусантиметровото дяволче
Срещнах Джордж на някяква литературна сбирка преди доста години и той ми направи впечатление с особеното изражение на невинност и прямота, изписано върху неговото кръгло лице на мъж на средна възраст. Беше от хората, на които бихте поверили портмонето си докато отивате да поплувате.
Беше ме познал от снимките, отпечатани на гърба на моите книги, и ме поздрави зарадван, като ми обясняваше колко много харесва моите разкази и романи, което, разбира се, издигна в очите ми неговата интелигентност и вкус.
Ръкувахме се сърдечно и той ми се представи:
— Името ми е Джордж Битърнът.
— Битърнът — повторих аз в желанието си да го запомня по-добре. — Необичайно име.
— Датско е — поясни той — и е много аристократично. Аз съм потомък на Кнут, по-известен като Канут, датски крал, завладял Англия в началото на XI век. Един от прадедите ми е бил негов син, роден извън брачното ложе, разбира се.
— Разбира се — промърморих аз, въпреки че не виждах защо трябва да се разбира от самосебе си.
— Той бил наречен Кнут на баща си — продължи Джордж — и когато бил представен на краля, царственият датчанин се провикнал: „За бога, това ли е наследникът ми?“
— Не съвсем — отбелязал царедворецът, който дундуркал малкия Кнут, — тъй като е незаконороден и майка му е перачката, която вие…
— А-а — провикнал се кралят, — така е по-добре.
И оттогава той станал известен като Бетъркнут1. Само с едно-единствено име. Аз съм наследил името си по пряка мъжка линия, само че превратностите на времето са го променили на Битърнът2.
И сините му очи ме загледаха с онова хипнотизиращо простодушие, което на допуска никакво съмнение.
— Ще се съгласите ли да обядваме заедно? — предложих аз и посочих към изискания ресторант, който явно бе предназначен за хора с дебели портфейли.
Джордж отговори:
— Не мислите ли, че това бистро е малко фрапантно и че закусвалнята от другата страна би могла…?
— Като мой гост — добавих аз.
Джордж присви устни и отвърна:
— Наистина, колкото повече се вглеждам в това бистро, толкова повече ми харесва с домашната си атмосфера. Добре, става.
По време на основното ядене Джордж продължи:
— Моят прадядо Бетъркнут имал син, когото нарекъл Суейн. Хубаво датско име.
— Да, знам — потвърдих аз. — Името на бащата на крал Кнут било Суейн Раздвоената брада. В днешно време името обикновено се пише Свен.
Джордж се понамуси и каза:
— Няма нужда, драги, да парадирате със знанията си по този въпрос. Приемам, че разполагате с някакви остатъци от образование.
Почуствах се засрамен.
— Съжалявам.
Той махна великодушно с ръка, прощавайки ми, поръча още една бутилка вино и поде отново:
— Суейн Бетъркнут страшно си падал по младите жени — качество, което всички Битърнът са наследили, и имал много голям успех сред тях. Трябва да добавя — както и всички ние, неговите потомци. Съвсем достоверно се твърди, че много жени след раздялата с него поклащали глава и с възхищение казвали: „Ах, какъв е този Суейн“. Той е бил също така и архимаг.
След кратка пауза Джордж рязко запита:
— Знаете ли какво е архимаг?
— Не — излъгах аз, за да не парадирам отново със знанията си по обиден за него начин. — Кажете ми.
— Архимагът е майстор магьосник — поясни Джордж, издавайки звук, подобен на въздишка на облекчение. — Суейн изучавал тайнствени и забранени изкуства. Това е било възможно тогава, преди да се появи целият този отвратителен скептицизъм. Той е бил погълнат от идеята да издири начина за убеждаване на младите дами да се държат благородно и смирено, което е украса на женствеността, и да обуздават своята вироглавост и опърничавост.
— Аха — разбиращо казах аз.
— За това той се нуждаел от дяволи и усъвършенствувал начин да ги призовава, като горял някакви сладки билета и произнасял полузабравени чудодейни имена.
— И действало ли е това, г-н Битърнът?
— Наричайте ме Джордж, моля. Разбира се, че е действало. Той често се оплаквал, че жените по негово време били упорити като магарета и много твърдоглави и с нелюбезни забележки за естеството на зачатието му оспорвали твърдението му че е внук на крал. Затова разполагал с цяла сюрия дяволи, които работели за него. Щом дяволът си свършел работата, те вече били убедени, че извънбрачният син си е съвсем естествен.
— Сигурен ли си, че е било така, Джордж? — попитах аз.
— Напълно, тъй като миналото лято намерих негов свитък с рецепти за призоваване на дяволи. Открих го в старинен английски замък, който сега е в руини, но навремето е принадлежал на нашето семейство. Бяха точно изброени билките, начина на изгарянето им, стъпките, чудодейните имена, интонациите. Всичко. Беше написан на староанглийски — англосаксонски, нали разбираш, — но аз съм между другото и лингвист.