В думите ми се долавяше известен, макар и смекчен, скептицизъм:
— Шегуваш се — казах аз.
Той ме изгледа високомерно.
— Защо мислиш така? Предполагаш, че се занасям? Това е автентичен свитък. Сам опитах рецептите.
— И се сдоби с дявол.
— Да, наистина — потвърди той, като посочи изразително към горното джобче на сакото си.
— Вътре ли е?
Джордж докосна джобчето и тъкмо да кимне с глава, когато пръстите му явно напипаха нещо важно или пък може би не успяха да напипат нищо важно. Той надникна вътре.
— Отишал си е — в гласа му звучеше недоволство. — Дематериализирал се е. Но не можеш да му се сърдиш. Снощи беше с мен, защото му беше интересно на сбирката, нали разбираш. Дадох му малко уиски с един капкомер и то му хареса. Може би му хареса повечко, защото в бара налетя да се бие с един папагал в клетка и започна да цвърчи обидни имена. За щастие заспа преди засегнатата птица да си отмъсти. Тази сутрин не беше в най-добра форма и предполагам, че си е отишъл в къщи, кой знае къде, за да се възстанови.
Нещо у мен се възбунтува. Наистина ли очаква да повярвам на всичко това?
— Искаш да кажеш, че имаш дявол в горния джоб на сакото си?
— Бързо се ориентираш в ситуацията — каза Джордж — и това е похвално.
— Колко е голям?
— Два сантиметра.
— Но това е по-малко от един инч.
— Точно така. Един инч е 2,54 сантиметра.
— Че какъв дявол може да е той, след като е само два сантиметра?
— Малък — уточни Джордж, — но, както се казва в старата поговорка, по-добре малко дяволче, отколкото никакво.
— Зависи от отношението му.
— О, Азазел — така се нарича той — е приятелски настроен дявол. Подозирам, че в неговите среди го гледат отвисоко, защото много иска да ми направи впечатление със своето могъщество, без да ме направи богат, както би трябвало при едно истинско приятелство. Той твърди, че силата му трябва да бъде използвана само за добро на другите.
— Хайде, Джордж, това съвсем не е философията на ада.
Джордж постави пръст на устните си.
— Не говори подобни неща, брат. Азазел би се почувствал безкрайно засегнат. Той твърди, че неговата страна е гостоприемна, почтена и високо цивилизована и говори с огромно уважение за своя владетел, когото не назовава по име, а нарича просто „Всичко във всичко“.
— И наистина ли върши добрини?
— Винаги когато може. Вземи случая с моята кръщелница Джунипър Пен.
— Джунипър Пен?
— Да. Мога да предположа по пламъка на любопитство в погледа ти, че искаш да чуеш историята и аз с удоволствие ще ти я разкажа.
Джунипър Пен — започна Джордж — беше будна второкурсничка в колежа, когато започна историята, която ти разказвам — невинно, сладко момиче, прехласнато по баскетболния отбор, където абсолютно всички бяха високи, красиви млади мъже.
Един от отбора, с когото комай бяха най-силно свързани нейните момински фантазии, бе Лиандър Томсън — висок, дългокрак, с големи ръце, които обгръщаха баскетболната топка или всичко друго с размера и формата на баскетболна топка, което би могло да дойде на ума на Джунипър. Той безспорно беше обектът на неистовите й писъци, когато тя се намираше сред публиката на някоя от спортните срещи.
Тя ми разправяше за сладките си мечтания — както всички млади жени, дори и онези, които не са мои кръщелници, имаше навика да си споделя с мен. Моето сърдечно, но достойно поведение предразполагаше към доверие.
— О, чичо Джордж — възкликваше тя, — може би не е лошо, че си мечтая за бъдеще, свързано с Лиандър. Аз отсега го виждам като най-великия баскетболен играч в света, като върха и каймака на най-добрите професионалисти, като човек, подписал дългосрочен високоплатен договор. Не че искам много. От живота искам само малка, обвита с бръшлян къща с малка градинка, която се простира докъдето ти стига погледът, семпличка прислуга, организирана в отряди, дрехи, подредени по азбучен ред за всеки ден от седмицата и за всеки месец от годината, и…
— Малка моя — прекъснах аз очарователното й бърборене, — само едно петънце загрозява твоята картина. Лиандър не е толкова добър баскетболист, че да получи предложения за огромни заплати.
— Това е нечестно — развълнувано отвърна тя. — Защо да не е добър баскетболист?
— Защото така е устроен светът. Защо не отдадеш младежките си предпочитания на някой, който наистина е добър баскетболист? Или пък на някой млад, честен брокер от Уолстрийт, който случайно има достъп до важна информация?