— И аз съм си задавала този въпрос, чичо Джордж, но си харесвам Лиандър най-много от всички. Понякога, като си помисля за него, си казвам: „Наистина ли парите са толкова важно нещо?“
— Ш-ш-т, малка моя — стреснато казах аз. Днешните жени са невероятно откровени.
— Но защо да нямам също така и пари? Какво толкова искам?
Наистина, какво пък толкова? В края на крайщата имах си собствен дявол. Вярно е, че беше малко дяволче, но сърцето му беше голямо. Той, разбира се, сигурно би пожелал да помогне на истинската любов, за да грейне светлина и да се обсипят с благодат две души, чиито сърца бият в едно при мисълта за взаимните целувки и общите пари.
Азазел ме изслуша внимателно, когато го призовах чрез съответните заклинания. — Не, не мога да ти ги кажа. Нямаш ли чувство за елементарна етика? — Както вече казах, той слушаше, но не долавях онова истинско съчувствие, което очаквах. Предполагам, че го бях откъснал от някакво занимание, нещо от рода на турска баня, защото беше загърнат в мъничка хавлиена кърпа и потреперваше. Гласът му звучеше по-високо и по-пискливо отвсякога. (Всъщност не мисля, че това наистина е неговият глас. Предполагам, че той общува чрез някакъв вид телепатия, но аз чувах или си въобразявах, че чувам пискливо гласче.)
— Какво е това баскетболна топка? — запита той. — Топка, оформена като кошница?3 Ако е така, какво е пък това кошница?
Опитах се да му обясня, но тъй като той е дявол, може да се държи доста особено. Продължи да ме гледа втренчено, сякаш не му обяснявах всеки детайл от играта с кристална яснота.
Накрая попита:
— Възможно ли е да видя баскетболен мач?
— Разбира се. Мач има довечера. Аз имам билет от Лиандър, а ти можеш да дойдеш в джоба ми.
— Чудесно — зарадва се Азазел. — Повикай ме пак, когато си готов за тръгване. Сега трябва да си довърша зимджига. — предположих, че той има предвид турската баня — и изчезна.
Трябва да призная, че много се дразня, когато някой поставя своите дребнави и тесногръди проблеми пред великите проблеми, с които съм ангажиран — това ми напомня, драги, че келнерът се опитва да привлече вниманието ти. Струва ми се, че е готов със сметката. Моля те, вземи я и ме остави да продължа историята.
Отидох на баскетболната среща онази вечер и Азазел беше с мен в джоба ми. Той постоянно надничаше от ръба на джоба, за да може да следи играта, и вероятно би представлявал любопитна гледка, ако някой го беше забелязал. Кожата му е светлочервена, а на челцето си има две рогчета. За късмет, разбира се, той не се показа целия, тъй като дългата му сантиметър мускулеста опашчица е неговата най-забележителна и най-гадна особеност.
Самият аз не съм кой знае колко голям познавач на баскетбола и затова по-скоро оставих на Азазел да си изясни смисъла на онова, което се разиграваше. Неговата интелигентност, макар по-скоро дяволска, отколкото човешка, беше удивителна.
Сред мача той ми каза:
— Доколкото успях да проумея от поведението на непохватните и напълно безинтересни дългучи на терена, оживление настъпваше всеки път, когато онази странна топка минава през обръча.
— Точно така — похвалих го аз. — Ти отбеляза точка, нали разбираш.
— Значи твоето протеже би станал велик играч на тази глупава игра, ако промушва топката през обръча при всеки свой опит?
— Точно така.
Азазел замислено изви опашката си.
— Това няма да е трудно. Необходимо е само да наглася рефлексите му, за да може да преценява точно ъгъла, височината, силата…
Той за момент изпадна в мълчалив размисъл и след това каза:
— Да видим сега. Записах си неговия личен комплекс на координация по време на играта… Да, може да стане. Всъщност вече е станало. Твоят Лиандър няма да има повече проблеми с вкарването на топката в коша.
Изпитвах известно вълнение докато чаках следващия мач. Не споменах и дума пред малката Джунипър, защото никога дотогава не бях използвал дяволската сила на Азазел и не бях напълно сигурен дали постъпките му ще се покриват с думите му. Освен това исках да я изненадам. (Както после се оказа, тя беше толкова изненадана, колкото и самият аз.)
Най-накрая денят на срещата настъпи и това беше Големият Мач. Нашият местен колеж, Нърдсвил Тек, в чийто баскетболен отбор Лиандър беше мъждукащо светило, играеше срещу върлинестите побойници от „Ал Капоне колидж рифърмътъри“ и се очакваше това да бъде един епичен двубой.
Колко епичен, никой не предполагаше. Петицата на „Капоне“ се понесе в начална атака, а аз следях Лиандър отблизо. Той като че ли не знаеше какво да прави и отначало ръцете му сякаш изпускаха топката, когато се опитваше да дриблира. Рефлексите му, предположих аз, са толкова променени, че в началото просто не може да контролира мускулите си.