Но после, изглежда, свикна с новото си тяло. Той сграбчваше топката и тя сякаш се изплъзваше от ръцете му — но пък как се изплъзваше! Описваше полукръг във въздуха и попадаше точно в центъра на коша.
Диво ликуване разтърси трибуните, докато Лиандър гледаше втренчено и сякаш се чудеше какво се е случило.
Каквото се случи, се случваше отново и отново. Само да докоснеше Лиандър топката и тя политаше. Издигнеше ли се достатъчно, изведнъж завиваше и попадаше в мрежата. Всичко ставаше толкова бързо, че никой изобщо не успя да забележи Лиандър да се прицелва или да полага най-малко усилие. Възприемайки това като истинско майсторство, тълпата стана още по-истерична.
Но тогава естествено се случи неизбежното и играта се изроди в пълен хаос. Трибуните изригваха невъобразими крясъци; раздърпани и с разбити носове привърженици на „Капоне“ отправяха яростни пренебрежителни забележки и навсякъде сред публиката се развихряха юмручни схватки.
Онова, което не успях да кажа на Азазел, мислейки си, че то се разбира от само себе си, и което Азазел не успя да осъзнае, бе че двата коша на игрището не са идентични: единият е нашият кош, а другият е на гостите и всеки играч се цели в коша на противника. След като Лиандър докопаше баскетболната топка, тя с цялото си окаяно невежество на неодушевен предмет влизаше в по-близкия кош. Резултатът се променяше всеки път, когато Лиандър улучваше погрешния кош.
Той продължи да играе така въпреки любезните забележки на нърдсвилския треньор Клос „Поп“ Макфанг, които той изкрещяваше пронизително през пяната, покрила устните му. Поп Макфанг стисна зъби с въздишка на тъга, че трябва да извади Лиандър от играта, и се разрида, когато махнаха пръстите му от гърлото на Лиандър, за да може наистина да бъде отстранен.
Моят приятел Лиандър никога повече не стана същия както преди. Естествено бях си помислил, че той ще потърси изход в пиенето и ще стане заклет и умислен пияница. Това бих могъл да го разбера. Той обаче падна още по-ниско. Отдаде се на учение.
Под изпълнените с презрение, а понякога дори и със съжаление погледи на състудентите си той препускаше от лекция на лекция, зарови глава в книгите и се потопи в усойните дълбини на университета.
И през цялото това време, въпреки всичко, Джунипър не се отдели от него. „Той има нужда от мен“, казваше тя със замъглен от непролетите сълзи поглед. Жертвайки всичко, тя се омъжи за него след дипломирането му. Продължи да бъде с него дори когато той затъваше все повече и повече, за да стигне до самото дъно и да бъде заклеймен с докторска титла по физика.
Лиандър и Джунипър живеят в малък апартамент някъде на запад. Той преподава физика и, доколкото ми е известно, прави изследвания в областта на космогонията. Печели по 60 000 долара годишно и онези, които го познаваха докато още бе почитан нехранимайко, говореха за него като за вероятен кандидат за Нобелова награда.
Джунипър никога не се оплака и остана вярна на своя паднал идол. Нито с дума, нито с действие тя не изрази съжаление, че е загубила нещо, но не би могла да измами стария си кръстник. Знам много добре, че понякога си мисли с тъга за обраслата с бръшлян къщичка, каквато никога няма да има, за хълмовете и далечните хоризонти на малкото имение от мечтите си.
— Това е историята — заключи Джордж, протягайки ръка за рестото, което келнерът бе донесъл, и си направи препис на общата сума на сметката от чека на кредитната карта (предполагам, за да може да я използва за намаляване на данъците).
— Ако бях на твое място — добави той, — бих оставил голям бакшиш.
Така и сторих. Бях леко замаян, след като Джордж се усмихна и си отиде. Наистина не ме интересуваше, че ми отмъкна рестото. Дойде ми наум, че Джордж спечели само един обяд, докато аз се сдобих с история, която бих могъл да разкажа като моя собствена и която щеше да ми възмезди многократно разходите за обяда.
Всъщност аз реших да продължа да обядвам с него от време на време.