Йордан Йовков
Дядо Давид
I
Едничкото нещо в стаята на тримата митнишки стражари в Али Анифе, бедна и съвсем гола стая, каквито са всички казармени жилища, върху което погледът може да се спре с повече любопитство, бяха петте или шестте големи старовремски сабли, изправени в кьошето до камината. Тия сабли не бяха на стражарите. Техните, „шашките“ им, както ги наричаха, друга направа и много по-малки, сякаш детски играчки при ония, големите, бяха окачени на стената, гдето бяха шинелите и карабините им. Големите сабли при камината бяха останали от по-рано, още от руската окупация, бяха сабли, носени едно време. И наистина, като гледаше човек тия ръждясали вече ножници, тежки, прави, извънредно дълги, за които е трябвало ръстът и снагата на исполини, тия ръкоятки с цвят на змийска кожа, защитени с пръчки от лъсната мед, които е можела да обхване само голяма и силна ръка, не беше мъчно да се разбере, че хората, които са носили тия сабли, принадлежат вече на миналото.
Такива са били някогашните митнишки стражари в Али Анифе. Техните могъщи фигури, яхнали на буйни коне, се мяркаха още като видения в паметта на по-старите хора, които обичаха да приказват за тия смели и храбри мъже, главоломни ездачи с подсукани мустаци и с накривени фуражки, напети в кафявите си униформи, които са били също като сегашните, но на които по-хубаво са стояли зелените нашивки, защото по-зелени са били тогава и горите на Делиормана, и полетата на Добруджа. Но времената бяха се изменили и наедно с тях и хората, и самата служба. Днешните стражари в Али Анифе, поне повечето от тях, бяха кротки и безобидни хора. Като своите предшественици в миналото, те не патрулираха вече по границата, нямаха кървави срещи с бегачи, контрабандисти и шайки. Сега тяхната работа беше само да посрещат и изпращат пътниците, да преглеждат багажите, да прехвърлят и да теглят стоките, да вършат, с една дума, вечно едни и същи формалности при преминаването на границата. Вън от това те бяха свободни, оставаше им да се погрижат за себе си, за храната си, като прекарваха времето според нрава и наклонностите си. Ходеха най-често без пояси, гологлави, като писари, със забучени над ухото моливи. И много по-често им се случваше да вземат лъжицата, за да опитат яденето, което вреше на огъня, отколкото да турят ръка на саблята или на пушката си.
Единият от тях, Милан, беше висок, слаб човек, с червеникави вежди и мустаци и с големи сини кръгове под очите. Той беше кротък и мълчалив и някаква особена меланхолия падаше на бледното му, почти прозрачно лице винаги, когато погледът му се отправяше към широкото поле наоколо. Той поддържаше голямо семейство в града, беше най-беден от всички и имаше много грижи, макар че почти никога не се оплакваше от това.
Другият пеши стражар, Теохарий, беше пълна противоположност на Милана. Ако във всяка работа трябва да има една пружина, един механизъм, който да я подтиква и поддържа, тая пружина беше не старият управител, не ленивият и разсеян секретар, а Теохарий. Пъргав и лек, с гъста черна коса, която стърчеше над челото му като четка, с живи черни очи, които играеха й светеха сред мургавото му сипаничаво лице, той тичаше насам-нататък, подканяше, нареждаше, вечно приказлив и вечно весел. Пътниците, които минаваха за пръв път оттука, ако запомнеха нещо от митницата, това беше лицето и шегите на Теохарий. Ако им се случеше да минат и втори път, те бяха вече с него стари приятели.
Третият стражар в митницата беше дядо Давид. Той беше конен стражар, единственият конен стражар на митницата. Големите кавалерийски сабли, които стояха до камината в стражарската стая, не бяха само една музейна вещ. Те бяха жива брънка с миналото на митницата, пазеха спомени, които бяха свързани с живота и с младините на самия дяда Давида. Защото той беше започнал службата си тъкмо в онова бурно и войнствено време, когато карабините често пукаха по пътеките, които водеха към границата, и единствен беше оцелял от ония яки и смели хора, в нозете на които бяха дрънчали тия дълги сабли. Неговата външност изведнъж напомняше епическата фигура на опълченец: сурово лице, стреловит поглед изпод гъсти вежди, големи ястъклии мустаци, вече посребрени от времето. Той беше по-висок от среден бой, здрав, набит, малко натежал. Но и в напредналата си възраст беше запазил силите си и само една телесна повреда, спечелена през време на службата, беше го приковала към по-лека и по-безопасна работа. А неговата работа в митницата беше да отива по два пъти в седмицата в града да отнася и донася пощата. Оттук беше излязъл и прякорът му — дядо Давид Пощата.
В много неща миналото живееше у дяда Давида. Преди всичко неговият кон: това беше великолепно животно, каквото днес рядко може да се види. И в силата, и в размерите му имаше нещо също тъй старинно, нещо другошно, с друга мярка и друг размах, както и големите кавалерийски сабли на митницата. Приличаше да е някой кон от приказките, конят на някой от старите юнаци или конят на Змея Огняна. Самият цвят на косъма му беше от най-редките: синкавопепеляв, какъвто е цветът на току-що счупено желязо, също тъй гъсто напръскан със ситни черни капчици; съвсем черни бяха само гривата, опашката и нозете му от коленете надолу. Тоя кон нямаше тънките членове и болезнената нервност на конете от арабска раса. Напротив, беше едър, месест, с нозе като стълпове, широк и кръгъл отзад като бъчва. Но това не му пречеше да бъде пак лек и пъргав и ако известна елегантност му липсваше, в замяна на туй пък някаква неукротима мощ и бесни пориви имаше във всичките му движения. Наместо извитата лебедова шия на цирковите коне, тоя див степен кон имаше шия къса и дебела като пън, застлана с такава буйна грива, паднала и отпред по челото му, и върху очите му, че по-скоро приличаше на лъв. И някакъв неугасим огън гореше в мрака на очите му, чийто поглед сякаш винаги беше нейде далеч; ушите му бяха все нащрек, ноздрите му се свиваха и разпущаха като нещо живо.