За дяда Давида това беше дребна случка; никакво вълнение, никакъв страх не се забелязваше у него. По-самоуверен и по-безстрашен той ставаше от ден на ден. Че пиеше много, това се виждаше; но той като че се подмлади, поправи се, лицето му се зачерви, опълченските му мустаци бяха винаги засукани нагоре. И стъпката му стана по-твърда и по-тежка. Той беше извадил някакви старинни шпори, турил ги беше на чизмите си и сега техният треперлив звън в продължителна струя се носеше около митницата.
Започна да се хвали, говореше по-често за миналото и за борбата си с Атиш Пехливана. Понякога отиваше при камината, вземаше една от големите сабли, гледаше я усмихнат, после я изтегляше и ръждясалият й дълъг клин прозвънтяваше във въздуха. Разкрачен, с високи чизми и старовремски шпори, той въртеше голямата и дълга сабля, лицето му светеше от някакво вдъхновение, белите му мустаци стърчаха нагоре и гъстите бръчки в ъглите на очите му чертаеха някаква лукава, весела и зла усмивка.
От грубостта на дяда Давида започнаха да се оплакват мнозина. Той се караше с пътниците, възразяваше на секретаря, мърмореше дори и против Дядото. С Рафаилова той се кара отново, и то тъй, че работата дойде до бой. А една вечер, когато беше се вече стъмнило, около митницата се чу вик, наблизо дрънкаха хлопки на овце, два гласа се издигаха, пресичаха се и се месеха в тъмнината; после настъпи тишина и се чуха тъпи удари, един, два, три… Хлопките задрънкаха по-често, стадото се отдалечи и наедно с него в тъмнината заглъхваше един старчески глас, в който имаше сълзи.
— Казах му толкоз пъти — говореше дядо Давид, като се върна разпъхтян и уморен, — думах му: не се увирай тука, върви на друго място, кър широк. Не! Не взема! На ти тебе сега една трева, че да я помниш, докато си жив.
Дядо Давид беше бил тая вечер стария овчар дяда Петра Горещника, всичката вина на когото беше тая, че за да намери по-добра трева за стадото си, завъртяваше се понякога край митницата.
Както по-рано, Милан не смееше нищо да каже на дяда Давида. Но такъв, какъвто беше станал напоследък, той не му харесваше. Това безгрижие и това самозадоволство, които проличаваха и в зачервената му и здрава шия, тая надменна суровост и грубост го отблъсваха, натъжаваха го. И той си спомняше за оная внезапна кротост, за оная старческа доброта и смиреност, които се бяха явили у дяда Давида, когато беше чул клетвите на Рафаилица; спомни си за неговите продължителни замисляния, за мъките, които таеше в себе си, за неспокойните му сънища, за бълнуванията му и за оня безкрайно жалостен и горък вик, чийто смисъл той още не можеше да разбере: „Майко! Стига! Стига!“ Тоя дядо Давид го нямаше вече. Пред него стоеше един коравосърдечен, сприхав, упорит и непреклонен човек. И най-лошото беше, че тоя човек почти винаги беше пиян и навсякъде около себе си разнасяше неприятен дъх на ракия.
Но Милан беше слабодушен човек и когато беше с дяда Давида, и приказваше с него, и се смееше. Горчивите и безрадостни мисли му идеха на ум само когато дядо Давид заминаваше за града. Веднъж, когато той гледаше подире му и изпращаше с очи големия пепеляв кон, който в праха и светлината на слънцето вече се закриваше в улиците на селото, Милан се обърна и видя дядо Петра Горещника. Заобиколен от големите си кучета, разгърден и с големия си кривак в ръка, старецът неусетно се беше приближил до митницата. Стадото му пасеше наблизо и лекият вятър, който духаше в тая ранна сутрин, носеше дъх на трева и топла пръст.
— До-брутроо! Тук ли е управителя? — попита Горещника и в същото време надникна през отворените врата на канцеларията, видя управителя и без да говори повече с Милана, изправи кривака си на стената, сне калпака си и влезе.
— Добрутро! Додох, господин управителю, да го кажа направо, додох да се жалвам…
— Милане — чу се кроткият глас на Дядото, — затвори вратата и си гледай работата.
Милан затвори вратата, поиска да подслуша, но не можа да чуе нищо, защото Горещника, против обичая си, заговори по-ниско. Той се бави доста и, както се виждаше, Дядото беше го поканил да седне по-близо, защото и неговият глас се чуваше неясно и по-надалеч. Горещника най-после излезе и когато пое кривака си и тури големия калпак на главата си, погледна Милана: в сините очи на стареца сега имаше повече спокойствие. Милан тръгна с него.
— Всичко му казах — каза Горещника, като се спря по-настрана и извади кожената си кесия, за да си направи цигара, — всичко; господин управителю, рекох, тъй и тъй… Как тъй, че като е стражар, да не е господ пък? И да ме бие, мене, стар човек!