Теохарий застана пак пред коня, докато дядо Давид се приготви и се качи. Конят беше неспокоен и, както се случваше по-рано, той пак възви глава, устреми и спря погледа си върху дяда Давида, после се изправи и сви уши, като че очакваше нов някой удар. За първи път дядо Давид не можа да се качи с първо стъпване на стремето; той сложи отново крака си, позасили се и тежко и с мъка падна на седлото. Теохарий пусна юздата. Конят литна напред, но и дядо Давид не се опита да го спре, а го остави да се понесе в бесен галоп още от мястото си. Всички гледаха изтръпнали и чакаха да стане някое нещастие, толкоз повече че дядо Давид се полюляваше ту на едната, ту на другата страна; но дядо Давид не падна: чуваха се тежките удари на копитата и конят все повече и повече се отдалечаваше.
В тоя бесен галоп дядо Давид влезе в селото, премина покрай новата станция, без да погледне към нея, загуби се в дола и след малко се показа по пътя въз баира. Конят все галопираше, минаваше като стрела разстоянията от един телеграфен стълб до друг и на ония, които гледаха, им се струваше, че дядо Давид отива в града, а в противоположна посока, срещу него, телеграфните стълбове като че ли бягат към селото. Най-после конят прехвърли баира и се изгуби; край извивките на пътя останаха само телеграфните стълбове.
Едвам тогава Милан и Теохарий престанаха да гледат на запад и почувствуваха, че седят тъй отдавна и че тоя път изпращането беше траяло повече отвсякога. Те се погледнаха в очите, една и съща мисъл мина в ума им. Теохарий дори се накани да каже нещо, но Милан тръгна и тъй упорито се загледа в земята, и тъй скръбно стана лицето му, че Теохарий замълча и не каза нищо.
През всичкото време на своята служба, с една неизменна точност, на която държеше и с която се гордееше, дядо Давид пристигаше от града винаги точно в единадесет часа преди обяд, не закъсняваше и не прибързваше нито с една минута и затова всеки можеше да свери часовника си с неговото пристигане. На другия ден Милан много по-рано започна да гледа към баира на запад и когато наближи единадесет часът, той се спря и зачака. При него дойде и Теохарий. Те гледаха и всяка минута чакаха да се покаже на хоризонта познатият силует на конника. Времето им се стори дълго, никой не се показваше.
Теохарий извади часовника си.
— Единадесет без четвърт — каза той, — за десет минути той дохажда от баира дотука. Има още пет минути.
Той се приготви да тури часовника в джеба си и едновременно и той, и Милан извикаха:
— А! Ето го!
Много бързо, в няколко само плавни издигания, на гребена на баира се показа и изведнъж израсна грамадният силует на коня. Нямаше никакво съмнение, че това е конят на дяда Давида. Но какво става там? Конят не идеше в тоя равномерен раван, както винаги, а летеше с всичките си сили; облаци от прах се вдигаха изпод нозете му, той се извиваше, както се виеше пътят, отминаваше един телеграфен стълб, отминаваше втори, трети и все летеше надолу.
Разтревожени и смутени, двамата стражари излязоха от пруста и пристъпиха напред, за да могат да видят по-добре. Крайните къщи и плетища закриваха пътя през селото; но там се вдигна прах, чу се някаква врява и викове. Милан и Теохарий устремиха очи в оная точка, гдето пътят излизаше от отсамната страна на селото. И ето зачу се тежък тропот на копита, мярна се развяна грива и изведнъж конят се показа цял, понесен в луд бяг към митницата. Ездача го нямаше! От едната страна на коня висеше и се влачеше на земята нещо тъмно и тежко…
Стражарите разбраха всичко и изтръпнаха, полето сякаш се зачупи и залюля под тях. В същия миг конят стигна, мина край тях и като направи кратък завой, спря се като закован на същото място, гдето спираше винаги. Седлото му беше обърнато, в едното стреме стърчеше препъхнат крак и надолу към земята висеше безформено и кърваво тяло, тялото на дяда Давида. Конят беше цял в пот, отслабнал и изтънял само в един ден; той дишаше тежко, издигнатата му опашка се отпусна, разкри зачервенелите си ноздри и силно и дълбоко изпръхтя.