Стражарите се разгълчаваха, правеха си кафе, почерпваха се и с по някоя чашка ракия. Навъсените вежди на дяда Давида се раздипляха и под краищата на ястъклиите му мустаци едва-едва, като слънце изпод облак, светваше усмивка. Той изведнъж ставаше приказлив и сега вече с най-големи подробности разказваше за последното си ходене в града, изреждаше хората, които беше видял, новините, които беше чул, описваше надълго всички ония дребни и незначителни случки, които стават всеки ден, забравят се и не оставят никаква следа подире си, но които блазнеха любопитството на стражарите, и то само затуй, защото живееха в уединение. При друго, още по-благодушно настроение дядо Давид даваше най-големи подробности за свиждането си със семействата на стражарите. Разказваше например за двете деца на Милана, най-малките, които, хванали майка си, едното за едната ръка и другото за другата, бяха идвали при него чак на хана. И не без нежност в гласа си и без любов в коравото си и сурово сърце, дядо Давид разказваше за малкия четиригодишен син на Милана, подражаваше гласа и запитванията му, предаваше самите му думи и голямото му желание да го качи на големия кон. По обичая си, Милан се разчувствуваше, усмихваше се, но усещаше как връз очите му се спущат влажни мрежи.
Неусетно слънцето беше залязло. Полето беше потъмняло, но жълтите цветове на овчите опашки още личаха и като тънки златни линии сечаха падналия здрач над зеленината. Като че в тая тиха вечер, в молитвения час преди изгряването на звездите, хиляди свещи горяха в полето с устремени към небето пламъци…
И тишината, която падаше над равнините, проникваше и в душите на тримата стражари. Минутите не бягаха, животът не беше тъй болезнено трескав, нещо от самата вечност се откриваше пред тях и ги включваше в себе си. И те се чувствуваха по-близки, по-добри, свързани не само с отколешното другарство, но и с нещо друго, за което сякаш нямаше дума. Това чувство у тях трае минута, две. Тайната, която ставаше в полето, като че се свършва; мракът, припаднал изведнъж, угася безбройните златни свещи. Стражарите се развеселяват отново и малко по-късно, при сребърната светлина на месеца, ако Теохарий не пее някоя провлечена и страстна турска песен, то дядо Давид непременно вече разказва някое от страшните свои приключения в горите на Делиормана. Най-внимателен е Милан и когато той слуша опасните подвизи на дяда Давида, във въображението му се мяркат големите кавалерийски сабли, изправени при камината, и като че ли едвам сега намира отговор на всичките ония свои мисли, които са му идвали на ума, когато е гледал тия сабли.
Така си вървеше, така беше си вървял дълго време животът на тримата митнишки стражари в Али Анифе. Но ето нещо ново и неочаквано дойде да смути неизменния и равен ход на нещата.
II
На границата те не бяха сами. Освен митницата имаше и други учреждения, настанени в десетина по-малки и по-големи къщички, с градинки около тях, с една кръгла и зелена горичка от млади акации от едната страна. Една пътека през високата трева водеше от митницата до най-близката къщичка, в която живееше ветеринарният фелдшер. Той беше сам, развъждаше много кокошки и гълъби, имаше и няколко тръвни с пчели, между които най-често се виждаше да ходи, гологлав и по бели ръкави, на слънцето. По-нататък из тревата показваше белите си стени къщичката на подпоручика и до нея пограничният пост с други няколко постройки наоколо, в които живееха десетина души войници и старшият подофицер Рафаилов, широкоплещестият оня Рафаилов, с дебелите черни мустаци и гръмоподобен глас. Много наблизо, всичко на всичко десетина крачки от българския пост, на отвъдната страна, беше румънският и малко по-настрана — румънската митница.
Знамена се развяваха цял ден над всичките тия къщички, белите им стени приветливо светеха на слънцето, в градинките се пъстрееха ярките бои на цветята, из някой отворен прозорец се чуваше песен или свиреше грамофон. И ако не бяха въоръжените патрули, които отиваха и се връщаха по бялата пътека на границата, ако не бяха и двамата часови, застанали един срещу друг с лъснати на слънцето ножове, човек би помислил, че някакъв вечен празник царува на това хубаво място.
Чужди и свои се познаваха добре. И ето защо не без любопитство всички вече говореха, че тия дни щяла да пристигне жената на Рафаилов, за да прекара тук лятото с децата си. И наистина, една сутрин, малко подир изгряването на слънцето, около малката къщичка, която беше оставена на подофицера, се появи и пак се прибра жена с бяла забрадка. След туй там се замярка и се защура по всички посоки, като блещеше на слънцето между бурените, нискостриганата глава на едно девет-десетгодишно момче. То се появи и на самата граница, между двамата часови, които го гледаха усмихнати. Силният бас на Рафаилова прогърмя откъм малката къщичка и детето се повърна назад. То се изгуби и след малко, като че из земята, изскочи пред самата митница, гризеше един комат хляб и зяпаше колата, която беше се спряла там. Теохарий спря да рови багажите и го погледна: мургавото лице с издадени скули, тия черни продълговати очи, които гледаха усмихнато и малко лукаво, изведнъж му напомниха Рафаилова. Теохарий се засмя и рече: