— А! Дойдохте ли вече? Дойде ли мама ти? Как се казваш?
Детето се позасрами, наведе се и зачерта с босия си крак из пясъка. То пак захапа хляба си, поусмихна се с продълговатите си очи, но нищо не каза.
— Кажи де, как се казваш? — повтори Теохарий.
— Коста — сипкаво и дебело отговори детето и Теохарий се засмя, защото и в гласа позна бащата. Като че пред него стоеше сам Рафаилов, само че по-малък.
— Ах, чапкън с чапкън — смееше се Теохарий, — одрал сякаш кожата на баща си, същия Рундю Рафаилов!
В приликата трябваше да се уверят и Милан, и дядо Давид. Но Коста не издържа такова подробно разглеждане, показа си гърба и замина към поста с комата си.
Любопитството на стражарите да видят отблизо новодошлите скоро беше задоволено. Видяха и жената на Рафаилова. За голяма изненада на всички, тя беше млада, пълничка, твърде хубавичка, но някак уморена, отпусната и малко небрежна към себе си. Тя имаше три деца и, както се виждаше, грижите за тях и къщната работа й тежаха. Най-много главоболия й идеха от Коста. Когато старшията биваше в къщи, Коста, наказван и командуван чисто по военно, нямаше какво да прави, седеше на едно място и като си преглъщаше сълзите наедно със залъците си, залавяше се да бави тригодишното си сестриче. Но старшията отиваше по обиколка по границата. Гълъбите на фелдшера на големи ята се вдигаха от покрива на къщата му. Те бяха подплашени от Коста и това беше първият знак, че баща му го няма и че той е свободен. Той се скиташе из обраслите с висок бурен поляни наоколо, преминаваше с най-голяма свобода от едната в другата държава, губеше се с часове. И съвсем ненадейно, с изподраскани нозе, с боядисани от къпините уста, дохождаше в митницата, спираше се на прага и се усмихваше на Теохарий. Оттук той пак отиваше в полето и скрит в тревата и невиждан от никого, дълго наблюдаваше и се любуваше отдалеч на големия кон на дяда Давида.
Наблизо до постовете, оттатък салкъмената горичка, имаше сух дълбок кладенец, който бяха изоставили, защото не беше излязло вода. Рафаилица най-много се боеше от тоя кладенец, макар да знаеше, че е запушен с греди и дъски. Освен туй, децата и работата я подлудяваха и тя не знаеше какво да прави сама. Често пъти тя излизаше от къщи, туряше ръка на очите си, за да си пази сянка, оглеждаше се по всички посоки наоколо и чакаше да види къде между бурените ще блесне голата глава на Коста. Като го видеше, тя пристъпваше няколко крачки и колкото глас имаше, викаше: „Коста!“ Нито на първия, нито пък на втория и на третия вик Коста се обръщаше. Най-после той се поспираше и като разбираше, че нищо не се е случило, а само го викат, обръщаше гръб и голата му глава се заклащаше отново между върховете на бурените.
— Коста! — викаше тогава Рафаилица още по-силно и в гласа й прозвучаваше плач. — Коста!
Коста не се обръщаше.
— Коста! — избухваше Рафаилица и, отчаяна и ядосана, започваше да кълне: — Коста! Дано ни кост, ни вест от тебе! Да пукнеш макар, чу ли? Дано гроб, че дълбок! Ах, боже, боже, камък да бях родила, а не тебе, върколако черен! — говореше тя с плач в гласа си и се прибираше в къщи.
Понякога тя се опитваше още в самото начало да хване беглеца. И стражарите от митницата често пъти гледаха как Коста бяга с всички сили, а подир него Рафаилица. Но тая гоненица не траеше дълго време и Рафаилица, запъхтяна и уморена, се спираше.
— Чума да те тръшне! Дано пукнеш, че да се отърва от тебе!
Коста удряше юмруците си и я дразнеше:
— Не мож, не мож, не мож… — и се смееше.
— Под бяло да се засмееш! — викаше Рафаилица. — Ей тук да те заровя! — казваше тя и показваше земята.
Така го кълнеше тя винаги. И кълнеше го с яд, с омраза, като че наистина искаше да се случи тъй, както нареждаше в клетвите си. Чиновниците от границата я слушаха, гледаха немирника и се смееха. Но за всички стана ясно, че тия клетви, инак невинни сами по себе си, защото в най-лошия случай не бяха нищо друго, освен една привичка, страшно много дразнеха дяда Давида. Когато чуваше Рафаилица да кълне, той изведнъж кипваше, влизаше вътре, като че искаше да се скрие някъде, за да не чува, но веднага пак излизаше и започваше да се разхожда ядосан, развълнуван.