— Мисля да взема че да го продам…
— Да го продадеш ли! Защо? — изненада се Милан.
— Омръзна ми вече. Мъчно може да се служи на такъв кон. Стар съм и не мога вече да му шетам…
В това неочаквано признание на дяда Давида за слабостта и старините си Милан позна пак тая скрита и мълчалива мъка, която старецът от някое време насам носеше в душата си. Той замълча. Конят престана за минута да яде, издигна главата си и, както често правеше, загледа се в далечините и се вслуша; червените лучи на залеза загоряха в очите му, по гранитния му гръб се разляха румени блясъци. Кой знай дали виждаше нещо, но като че от далечините го зовеше нещо чуждо на хората и на тяхната воля.
— И хубаво ще направиш — каза най-после Милан, като гледаше коня и чувствуваше предишния смътен страх. — Вземи си някой друг кон, по-кротък, по-мирен. А тоя — продай го. И както се е оправил сега, ще ти дадат добра цена.
— Не ще и дума — съгласи се и дядо Давид. — След десетина деня, като го тегля на сухо, ще го изкарам на пазаря. Ще го продам.
Но нещо повече дядо Давид не каза нито тая вечер, нито отпосле. Както по-рано, той сядаше на леглото си, гледаше през прозореца и мълчеше. И Милан разбираше, че за други, по-далечни и по-чужди на катадневния живот неща мисли дядо Давид, но не можеше да се догади и да свърже в нещо ясно и определено всичките си предположения. Веднъж, след като по обичая си беше мълчал дълго време, дядо Давид му каза:
— Какъв живот живеем ний тук! Кажи го затвор, кажи го пустиня. Дохожда празник, дохожда свят ден, а няма черква да влезеш и като всеки човек да се прекръстиш и да запалиш една свещ. Имаме си и ний близките, имаме си умрелите, а няма как да ги поменеш, да им отслужиш…
III
Нещастията идат винаги неочаквано. Един ден в Али Анифе се разнесе новината, че в селото ще се открие телеграфопощенска станция. Голяма радост обзе чиновниците от границата. Като че тая жица, която щеше да дойде от далечния и хубав свят, за който можеше само да се бленува, щеше да измени и собствения им живот и да ги отърве от смъртната скука на еднообразните им дни. Но тая новина не зарадва само дяда Давида. За него тя беше нов и жесток удар. Защото и сам той знаеше, пък и другите бяха го казали вече, че щом новата станция се открие, ще има държавен куриер, който ще пренася пощата. Значи, от стария дядо Давид и от неговия кон нямаше да има повече нужда.
Но дядо Давид не се отчая. Ако той все още можеше да се огъне и поколебае от едно страдание, което идеше отвътре, от душата му, и което само той знаеше, при тая опасност, която идеше отвън и беше видима за него и за другите, той не трепна, не се смути, по-скоро той се ядоса, но се въздържа и не издаде яда си. Обзе го това спокойствие, тая смелост и коравина на духа, които го обземаха и в дните, когато трябваше да върви срещу куршумите и коварните примки на делиорманските разбойници. Когато му говореха за новата станция, той повдигаше с двете си ръце едновременно краищата на дългите си ястъклии мустаци и се смееше. Подиграваше се с онзи нещастник, който щеше да бъде куриер и щеше да пренася пощата с някоя едноконна бричка, впрегната с пустала бяла кранта, като ония, с които татарите продават дини и пъпеши. Други път пък с едно престорено примирение казваше, че и без това е дошло вече време да напусне службата и да гледа старините си.
Отново той заживя със своя кон. Да го продаде, за това, пази боже, и дума не можеше да става. Напротив, било защото конят стана пак за него всичко, както по-рано, било защото го беше яд и искаше да покаже превъзходството си над всички пощенски куриери в света, той започна да го гледа още по-добре, даваше му още повече зоб. Но сега в грижите му за коня нямаше предишната нежност, нямаше предишното кротко и внимателно отнасяне; гледаше го наистина добре, но някак сурово и строго, кипваше често и често пъти за нищо удряше коня с юмруци или го риташе в корема. Но конете са най-чувствителните животни и, вън от лошото отнасяне, самото неспокойствие и невъздържаност на дяда Давида премина и върху неговия кон. И по-рано конят си беше буен, подвижен и горещ, но сега той излизаше от обора като някой змей, разлютен, бесен, едва удържим. Суров и твърде много унесен в себе си, затова и непринудено смел, дядо Давид не обръщаше голямо внимание на беснуванията на коня и неговата силна ръка все още успяваше да го укротява. Но промяната у коня, това растящо злонравие и нервност, които той като че не виждаше, лесно се хвърляха в очите на другите. Милан пръв го забеляза и страхът, който конят на дяда Давида му вдъхваше винаги, порасна още повече.