Оноре дьо Балзак
Дядо Горио
На великия и знаменит ЖОФРОА СЕНТ-ИЛЕР в знак на възхищение от неговите произведения и неговия гений.
I. Пансион
Госпожа Воке, по баща Конфлан, е стара жена, която от четиридесет години държи в Париж семеен пансион на улица „Ньов Сент Женевиев“ между Латинския квартал и предградието Сен Марсел. Този пансион, известен под името дом „Воке“, приема без разлика мъже и жени, младежи и старци, ала нравите на това почтено заведение никога не са били порицавани. Но също така от тридесет години в този дом не се виждаше никаква млада жена, а за да се настани там някой младеж, трябваше средствата, които семейството му пращаше, да са много оскъдни. Все пак в 1819 година по времето, през което започва тази драма, там живееше една бедна девойка. В каквато и немилост да е изпаднала думата „драма“ поради прекалената й, неуместна и безразборна употреба по това време в нашата болезнена литература, необходимо е да я употребим тук — не защото тази история е драматична в истинския смисъл на думата, но като прочете произведението, може би някой ще пролее няколко сълзи intra muros et extra1. Ще бъде ли то разбрано вън от Париж? Позволете ми да се съмнявам. Особеностите на тази повест, пълна с наблюдения и местна багра, могат да бъдат оценени само между Монмартърските хълмове и възвишенията на Монруж, в тази прочута долина на колиби, готови всеки миг да рухнат, и на ручеи, черни от кал; долина, изпълнена с истински страдания, с радости, често пъти лъжливи, и толкова бурна, че трябва да се случи нещо наистина изключително, за да се създаде някое по-трайно впечатление. И въпреки това тук-там се срещат страдания, които смесицата от пороци и добродетели прави величествени и тържествени — пред тях себелюбието и користта се спират и се смиляват, но впечатлението, което получават, е като от вкусен плод, изяден набързо. Колесницата на цивилизацията прилича на колесницата с идола Джагернат2 — едва забавена от някое сърце, което не може да се прегази така лесно като другите и спъва колелото й, тя го смазва набързо и продължава своя славен път. Така ще направите и вие, които държите тази книга с бялата си ръка, вие, които се отпускате в мекото кресло, като си казвате: „Може би това ще ме поразвлече.“ След като сте прочели тайните злополучия на дядо Горио, вие ще вечеряте с охота и ще оставите вашето равнодушие за сметка на автора, като го обвините в преувеличение и го упрекнете в поетически измислици. Ах, знайте добре: тази драма не е нито измислица, нито роман. All is true3, тя е толкова правдива, че всеки може да открие в нея частица от себе си, от своето сърце може би.
Къщата, дето се помещава семейният пансион, принадлежи на госпожа Воке. Намира се в долния край на улица „Ньов Сент Женевиев“, там, където тя се спуска към улица „Абралет“ така рязко и остро, че файтони и коли много рядко се изкачват или слизат по стръмнината. Това обстоятелство благоприятства за тишината, която царува в тези улици, притиснати между черквата „Вал дьо Грас“ и Пантеона, два паметника, които променят атмосферните условия, като хвърлят жълти багри и помрачават всичко чрез суровите краски, хвърлени от техните куполи. Там настилката е суха, в канавките няма нито кал, ни вода, тревата расте покрай стените. Най-безгрижният човек там се натъжава като всички минувачи, трополенето на кола е събитие, къщите са мрачни, стените миришат на затвор. Случайно попадналият парижанин би видял тук само семейни пансиони и учебни заведения, нищета и досада, умираща старост и весела младеж, принудена да работи. Никой квартал на Париж не е така отвратителен и да си признаем — така непознат. Улицата „Ньов Сент Женевиев“ особено прилича на бронзова рамка, едничката рамка, която отговаря на този разказ, към който ще трябва да подготвя читателите чрез тъмни багри, чрез дълбоки мисли; така, от стъпало на стъпало, светлината намалява и песента на водача заглъхва, когато пътникът слиза в Катакомбите. Вярно сравнение! Кой ще реши кое е по-ужасно за погледа — изсушените сърца или празните черепи?
Фасадата на пансиона гледа към една градинка така, че къщата пада в десния ъгъл на улица „Ньов Сент Женевиев“, откъдето тя се вижда в дълбочина. Покрай тая фасада, между къщата и градинката, има една постлана с камъчета вада, широка около два метра; пред нея почва алея, посипана с пясък, от двете страни на която цъфтят здравец, олеандър и калинки, посадени в големи саксии от син и бял фаянс. В тази алея се влиза през странична врата, над която е закована дъсчица с надпис: „Дом Воке“, а отдолу: „Семеен пансион за граждани от двата пола и други“. Денем през една реше-теста врата с кресливо звънче в дъното на малкото, настлано с камъни място върху стената срещу улицата се вижда арка, боядисана като зелен мрамор от някой квартален художник. Под нишата, която представлява тази картина, е нарисувана статуя на Амур. Като гледат напукания лак, който покрива статуята, любителите на символи биха могли да открият символа на парижката любов, която се лекува на няколко крачки оттам. Под цокъла следният полуизтрит надпис показва времето, когато е правен този орнамент, защото изказва възторга от завръщането на Волтер в Париж в 1777 година:
2