Йожен, щастлив, че ще може да съобщи на умиращия за идването поне на едната му дъщеря, пристигна на улица „Ньов Сент Женевиев“ почти весел. Той бръкна в кесията, за да плати на коларя си. В кесията на тази толкова богата, толкова изящна жена имаше само седемдесет франка. Като се изкачи горе, той свари дядо Горио подкрепян от Бианшон, а болничният хирург му правеше нещо под наблюдение на лекаря. Правеха каутеризация на болния, последно средство на науката, безполезно средство.
— Чувствате ли нещо? — запита лекарят болния.
Дядо Горио видя студента и попита:
— Ще дойдат, нали?
— Може да се спаси — забеляза хирургът, — говори!
— Да — отговори студентът, — Делфина иде след мене.
— Представи си — каза Бианшон, — говори постоянно за дъщерите си, вика ги, както, казват, набученият на кол викал за вода…
— Стига — каза лекарят на хирурга, — няма какво да се прави повече, не ще можем да го спасим!
Бианшон и лекарят положиха пак умиращия в мръсната му постеля.
— Но все пак да му се смени бельото! — каза лекарят. — Макар и да няма никаква надежда, трябва да се уважава човешкото му достойнство. Аз ще дойда пак, Бианшон — каза той на студента. — Ако продължава да се оплаква, сложете опиум на диафрагмата му.
Хирургът и лекарят излязоха.
— Йожен, братко, бъди мъж! — каза Бианшон на Растиняк, като останаха сами. — Трябва да му се облече бяла риза, както и да се сменят чаршафите на леглото му. Повикай Силвия да донесе чаршафи и да дойде да ни помогне.
Йожен слезе и завари госпожа Воке и Силвия да слагат масата. При първите думи на студента вдовицата се приближи и с киселосладникавия глас на мнителна търговка, която не иска нито да загуби парите си, нито пък да разсърди купувача, му каза:
— Драги господин Йожен, вие знаете също така добре, както и аз, че дядо Горио няма вече пукната пара. Да дам чаршафи на човек, който е на път за другия свят, значи да ги загубя, още повече, че и така трябва да се пожертва един за саван. Вие вече ми дължите сто четиридесет и четири франка, прибавете четиридесет франка за чаршафите и някои и други дреболии, свещта, която ще ви даде Силвия, всичко това прави най-малко двеста франка, които една бедна вдовица като мене не бива да загуби. За Бога, господин Йожен, бъдете справедлив, от пет дни, откакто злото се загнезди в къщата ми, изгубих вече достатъчно пари. Дори бих дала десет екю, ако старецът си беше отишъл, когато казахте. Това е така неприятно за пансионерите ми. Ако беше безплатно, бих го пренесла в болницата. Поставете се в края на краищата на мое място. Моят пансион преди всичко, той е моят живот.
Йожен се изкачи бърже в стаята на дядо Горио.
— Бианшон, къде са парите от часовника?
— Там, на масата; остават още триста шестдесет и няколко франка. Платих от тях всичките ни дългове. Разписката от заложната къща е под парите.
— Хайде, госпожо — каза Растиняк, след като се спусна отвратен по стълбите, — да разчистим сметките си. Господин Горио няма да остане тук дълго време, а аз…
— Да, нещастният човечец ще си излезе с краката напред — каза тя, като броеше двестате франка полувесело, полутъжно.
— Да свършим! — каза Растиняк.
— Силвия, дайте чаршафите и идете горе да помогнете на господата.
— Не забравяйте и Силвия — пошепна госпожа Воке на ухото на Йожен, — тя стоя две нощи.
Щом Йожен се обърна гърбом, старата изтича при готвачката си:
— Вземете закърпените чаршафи от номер седем. Дявол да го вземе, за умрял човек и те са хубави! — пошепна й тя на ухото.
Йожен, който бе изкачил няколко стъпала, не чу думите й.
— Хайде — каза Бианшон — да му сменим ризата. Дръж го изправен.
Йожен застана откъм главата и повдигна умиращия, а Бианшон му съблече ризата. Старецът посегна, сякаш искаше да запази нещо на гърдите си, и издаде жалки и несвързани викове като животните, когато искат да изразят силна болка.
— О? — сети се Бианшон. — Търси една верижка от коса и един медальон, който му свалихме преди малко, за да му направим каутеризация. Горкият, трябва да му ги сложим пак. Те са на камината.
Йожен взе от камината една верижка, оплетена от пепеляворуси коси — навярно косите на госпожа Горио. От едната страна на медальона той прочете: Анастази, а от другата: Делфина. Образ на сърцето му, който винаги висеше на неговите гърди! Къдриците в медальона бяха толкова нежни — навярно бяха отрязани, когато дъщерите му са били съвсем малки. Когато медальонът докосна гърдите му, старецът изстена проточено, което изразяваше ужасно за присъстващите задоволство. Това бе един от последните отзвуци на чувствителността му, която сякаш се прибираше в неизвестната среда, отдето излизат или се устремяват поривите ни. Сгърченото му лице изведнъж изрази болезнена радост. И двамата студенти, смаяни от ужасния изблик на едно силно чувство, което бе преживяло мисълта, проляха горещи сълзи над умиращия, който нададе пронизителен радостен вик.