— И таз добра, не можем ли вече да се смеем тук? — продължи художникът. — Какво от това, щом Бианшон казва, че старецът е в безсъзнание.
— Е — каза чиновникът от музея, — той ще умре, както е живял.
— Баща ми издъхна! — извика контесата.
При този ужасен вик Силвия, Растиняк и Бианшон изтичаха горе и намериха госпожа дьо Ресто в безсъзнание. Свестиха я и я пренесоха в колата, която я чакаше. Йожен я повери на Тереза и заповяда да я заведе у госпожа дьо Нюсенжен.
— О, той наистина е мъртъв! — каза Бианшон, като слезе долу.
— Хайде, господа, сядайте на трапезата, супата ще изстине! — подкани госпожа Воке.
Двамата студенти седнаха един до друг.
— Какво трябва да правим сега? — запита Йожен Бианшон.
— Аз затворих очите му и го положих, както му е редът. Щом градският лекар установи смъртта му, за която трябва да съобщим, ще го обвият в савана и ще го погребат. Какво искаш да правим с него?
— Той вече няма да мирише хляба си така! — каза един пансионер, като подражаваше кривенето на покойника.
— По дяволите, господа — каза репетиторът, — оставете на мира дядо Горио и не ни хранете вече с него, защото от един час ни го поднасят с всякакви сосове. Едно от преимуществата на хубавия ни град Париж е и това, че можете да се родите, да живеете и да умрете в него, без някой да ви обърне внимание. Нека се възползваме прочее от преимуществата на цивилизацията. Всеки ден в Париж умират по шестдесет души, да не искате да плачем за парижките хекатомби? Ако дядо Горио е пукнал, толкова по-добре за него! Ако го обожавате, идете да го пазите и ни оставете да си вечеряме спокойно.
— О, да — каза вдовицата, — толкова по-добре за него, че умря. Както се вижда, горкият човечец е имал много неприятности през живота си.
Това бе единствената заупокойна молитва за един човек, който беше за Йожен олицетворение на бащинството. Петнадесетината пансионери започнаха да разговарят както винаги. Когато Йожен и Бианшон се нахраниха, тракането на лъжиците и вилиците, смеховете и разговорите, разните изрази на тези лакоми и равнодушни лица и тяхното безгрижие ги вледени от ужас. И двамата излязоха да търсят свещеник за нощно бдение и молитва. Трябваше да се извършат последните треби около стареца според малкото пари, с които разполагаха. Към девет часа вечерта тялото бе положено върху сковани дъски, между двете свещи, в голата стая, а до него седна свещеникът. Преди да си легне, Растиняк разпита духовника за таксите по погребението и опелото и написа едно писмо на барон дьо Нюсенжен и на конт дьо Ресто, с което ги молеше да изпратят своите домоуправители да се погрижат за разноските по погребението. Той изпрати писмата по Кристоф, а сам, убит от умора, легна и заспа. На следния ден Бианшон и Растиняк, трябваше да отидат да съобщят сами за смъртта, която бе освидетелствана по обед. След два часа никой от зетьовете не бе изпратил пари, никой не се беше явил от тяхно име и Растиняк бе принуден сам да плати на свещеника. За да приготви тялото за погребение и да го зашие в савана, Силвия поиска десет франка. Тогава Бианшон и Йожен пресметнаха, че ако близките на покойния не вземат никакво участие в разноските по погребението, те едва ли ще могат да ги посрещнат. Студентът по медицина сам се нае да сложи мъртвеца в един ковчег за бедни — поръча да го донесат от болницата му, отдето го взе по-евтино.
— Устрой им една шега на тия негодници — каза той на Йожен. — Купи в Пер Лашез място за гроб за пет години и поръчай третостепенна служба в черквата и в погребалното бюро. Ако зетьовете и дъщерите му откажат да ги платят, ще поръчаш да напишат на гроба му:
„Тук почива Господин Горио, баща на контеса дьо Ресто и на баронеса дьо Нюсенжен, погребан на разноски на двама студенти.“
Йожен послуша съвета на приятеля си, но след като ходи напразно у господин и госпожа дьо Нюсенжен и у господин и госпожа дьо Ресто. Не можа да прекрачи прага им. И двамата вратари бяха получили строги нареждания.
— Господинът и госпожата не приемат никого — казаха те, — баща им умря, те са в дълбок траур.
Йожен познаваше вече достатъчно добре нравите на висшето парижко общество, та знаеше, че не трябва да настоява. Сърцето му се сви някак особено, като видя, че не ще може да стигне до Делфина.
„Продайте някой накит — писа й той в стаичката на вратаря, — за да може баща ви да бъде прилично изпратен в последното си жилище.“
Той запечата бележката и помоли вратаря да я предаде на Тереза за господарката й, но вратарят я предаде на барон дьо Нюсенжен и той я хвърли в огъня. След като направи всички приготовления, Йожен се върна към три часа в семейния пансион и се просълзи, като видя пред вратичката ковчега едва покрит с черен плат и поставен върху два стола в безлюдната улица. Едно жалко ръсило, което още никой не бе докосвал, стоеше в посребрен меден съд, пълен със светена вода. Дори на вратата нямаше креп. Такава е смъртта на бедните — в нея няма нито тържественост, нито шествия, ни приятели, ни роднини. Бианшон, задължен да бъде в болницата си, бе оставил бележка за Растиняк, в която му обясняваше какво беше уредил с черквата. Студентът му пишеше, че литургията ще струва много скъпо, че ще трябва да се задоволят с евтината вечеря и че е изпратил Кристоф с писмо до погребалното бюро. Когато дочиташе драсканиците на Бианшон, Йожен видя в ръцете на госпожа Воке медальона със златния ръб, в който се намираха косите на двете дъщери.