— Те идват от време на време — отвърна той развълнувано.
— Ха-ха! Още ли се виждате с тях от време на време? — извикаха студентите. — Браво, дядо Горио!
Но старецът не чу подигравките, които предизвика отговорът му. Той отново се замисли, а повърхностните наблюдатели взеха неговото състояние за старческо затъпяване, което се дължеше на това, че си е изгубил ума. Ако го познаваха добре, може би по-живо щяха да се заинтересуват от неговото физическо и душевно състояние. Но нямаше нищо по-трудно от това. Макар и да бе лесно да се узнае дали дядо Горио е бил наистина производител на фиде и на колко възлиза богатството му, старите хора, чието любопитство той събуди, не излизаха вън от квартала и живееха в пансиона като стриди на скала. А другите — буйният парижки живот ги караше да забравят, щом излязат от улица „Ньов Сент Женевиев“, нещастния старец, с когото се подиграваха. За тези ограничени умове, както и за безгрижните младежи тежката участ на дядо Горио и неговото тъпоумие бяха несъвместими с някакво богатство или с някаква дееспособност. Колкото за жените, които той наричаше свои дъщери, всеки поддържаше мнението на госпожа Воке, която казваше със строгата логика, която навикът да се допуска всичко дава на старите жени, на които работата е да дрънкат през цялата вечер:
— Ако дядо Горио имаше две дъщери така богати, както изглеждаха всички дами, които му идваха на гости, той нямаше да бъде в моя пансион, на третия етаж, с четиридесет и пет франка месечен наем и нямаше да се облича като просяк.
Нищо не можеше да опровергае тези заключения. И така към края на месец ноември 1819 година, през което време се разигра тази драма, всеки в пансиона имаше вече установено мнение за бедния старец. Той никога не бе имал нито дъщеря, нито жена; злоупотреблението с удоволствията го бе превърнало в охлюв, в човекообразно мекотело от вида на шапконосните — казваше един чиновник в естественоисторическия музей един от приходящите пансионери. Поаре в сравнение с Горио беше орел, джентълмен. Той говореше, разсъждаваше, отговаряше. Той не казваше нищо наистина, като говореше, разсъждаваше и отговаряше, защото имаше навика да повтаря с други думи това, което другите казваха, но участваше в разговорите, беше жизнерадостен, изглеждаше чувствителен, докато дядо Горио — пак по мнението на чиновника в музея — беше винаги на точката на замръзване.