Йожен дьо Растиняк се бе върнал в онова разположение на духа, което навярно познават даровитите младежи или онези, които при тежки обстоятелства изведнъж придобиват качества на издигнати хора. През първата си година в Париж, при малкото работа, която се изисква за получаване на началните степени във факултета, му оставаше доста свободно време, за да се наслаждава на видимите прелести на плътския Париж. Един студент няма много време, ако иска да се запознае с репертоара на всеки театър, да изучи изходите на парижкия лабиринт, да узнае обичаите, да изучи езика и свикне на всички удоволствия на столицата; да издири добрите и лошите места, да следва забавните курсове, да разгледа музейните богатства. Всеки студент се пристрастява към празни работи, които му се струват величави. Той има своя велик човек, някой професор в Колеж дьо Франс, комуто плащат, за да се държи на висотата на своята аудитория. Той оправя връзката си и се мъчи да прикове вниманието на някоя дама от първи балкон на Опера Комик. При това постепенно встъпване в живота той се обиграва — разширява кръгозора си и в края на краищата долавя съотношението на човешките слоеве, които образуват обществото. Ако е започнал с това — да се възхищава от редиците коли в „Шан-з-Елизе“ при хубав слънчев ден, той скоро почва да им завижда. Йожен бе минал несъзнателно през тая школа, когато замина за ваканцията, след като бе получил степен бакалавър по словесните и правни науки. Неговите детски мечти, провинциалните му разбирания, бяха изчезнали. Променените му възгледи, възбуденото му честолюбие го накараха да вникне правилно в бащиното огнище, в семейния кръг. Баща м у, майка му, двамата му братя, двете му сестри и леля му, чието богатство се състоеше от пенсии, живееха в малкото имение Растиняк. Това стопанство даваше около три хиляди франка годишен доход, но и той не бе сигурен поради колебливото промишлено производство в лозарството, а от този доход трябваше да се отделят по хиляда и двеста франка годишно за него. Постоянната бедност, която великодушно криеха от него, сравнението, което се принуди да направи между сестрите си, които му изглеждаха толкова хубави през детинството му, и парижките жени, които бяха олицетворили за него мечтаната красота, неизвестното бъдеще на това многобройно семейство, което разчиташе на него, грижливата пестеливост, с която видя, че се скътват и най-дребните продукти, с една дума, множество обстоятелства, които е излишно да споменаваме тук, десеторно усилиха у него желанието да преуспее и събудиха жаждата му да се прослави. Както става с великите души, той искаше да дължи всичко на собствените си заслуги. Но умът му беше чисто южняшки; когато работата дойдеше до изпълнение, решенията трябваше да се отличават с оная колебливост, която обзема младите хора, когато се намират в открито море и не знаят в каква посока да насочат силите си, нито под какъв ъгъл да издуят платната си. Ако отначало той пожела да се хвърли телом, и духом в работата, съблазнен по-скоро да си създаде връзки, той забеляза колко много влияние имат жените върху обществения живот и изведнъж намисли да се впусне в света, за да се сдобие с покровителки: щяха ли да липсват такива жени за един пламенен, остроумен младеж, като към ума и пламенността добавим неговата изящна осанка и някаква нервна хубост, по която жените на драго сърце се увличаха? Тия мисли го налегнаха в полето през време на разходките — някога той се разхождаше с удоволствие със сестрите си, които го намериха много променен. Леля м у, госпожа дьо Марсиак, която някога е била представена в двореца, се бе запознала там с върховете на аристокрацията. И изведнъж честолюбивият младеж видя в спомените, които някога така често му бе разказвала леля му, основа за много завоевания в обществото, не по-малки от успехите, които се надяваше да постигне в юридическия факултет. И той почна да я разпитва за роднинските връзки, които можеха да се подновят. След като разтърси клоните на родословното дърво, старата дама прецени, че измежду всички себелюбиви и богати роднини, които могат да бъдат полезни на племенника й, най-достъпна ще бъде виконтеса дьо Босеан. Тя писа на тази млада жена едно писмо в старинния стил и го даде на Йожен, като му каза, че ако има успех пред виконтесата, тя ще му помогне да открие и други роднини. Няколко дни след пристигането си Растиняк изпрати на госпожа дьо Босеан писмото на леля си. Виконтесата му отговори с покана за бал за следния ден. Такова беше общото положение в семейния пансион към края на месец ноември 1819 г. След няколко дни Йожен се прибра от бала на госпожа Босеан в два часа след полунощ. Още по време на танците смелият студент бе решил да навакса изгубеното време, като работи до сутринта. За пръв път се канеше да прекара буден нощта в този мълчалив квартал, защото световният блясък го беше заслепил, беше му вдъхнал измамна сила. Той не вечеря у госпожа Воке и пансионерите мислеха, че ще се върне от бала на другия ден призори, както се прибираше понякога от забавите в „Прадо“ или от баловете в „Одеон“, с изкаляни копринени чорапи и разкривени пантофи. Преди да затвори вратата с резета, Кристоф я отвори и погледна към улицата. Тъкмо тогава се появи Растиняк, който можа да се изкачи тихо в стаята си, последван от Кристоф, който дигаше много шум. Йожен се съблече, обу чехлите си, намъкна един стар костюм, запали с торф огъня и бърже се приготви за работа, така че Кристоф още заглушаваше почти безшумните приготовления на младежа с тропането на грубите си обуща. Йожен постоя известно време замислен, преди да се вдълбочи в учебниците по право. В лицето на госпожа виконтеса дьо Босеан той откри една от кралиците на парижката мода и къщата й минаваше за една от най-приятните в предградието „Сен Жермен“. По име и богатство тя принадлежеше към най-висшата аристокрация. Благодарение на леля си дьо Марсиак бедният студент бе добре приет в този дом, без да съзнава значението на тая благосклонност. Приемането в тези позлатени салони се равняваше на грамота за висше благородство. Появеше ли се в това най-мъчно достъпно общество, той си извоюваше правото да ходи навсякъде. Заслепен от това бляскаво общество, след като едва успя да размени няколко думи с виконтесата, Йожен забеляза между тълпата парижки богини, които се трупаха на тоя тържествен прием, една от ония жени, които трябва да бъдат обожавани преди всичко от някой младеж. Контеса Анастази дьо Ресто, висока и стройна, минаваше за жената с най-хубаво тяло в Париж. Представете си големи черни очи, прелестна ръка, чудни крака, пламенни движения — маркиз дьо Ронкерол наричаше такава жена чистокръвен кон. Изтънчеността на нервите не затъмняваше никак нейната хубост; тя беше пълна и закръглена, но не можеше да се каже, че е дебела.
Чистокръвен кон, породиста жена, подобни изрази започваха да изместват „ангелите небесни“, „осиановите фигури“ — съвременните контета бяха отхвърлили цялата стара любовна митология. Но за Растиняк госпожа Анастази дьо Ресто беше желаната жена. Той успя да си запази два танца в списъка на кавалерите, записани върху ветрилото й, и успя да поговори с нея при първия кадрил.