— Какво? — запита вдовицата.
— В осем и половина дядо Горио влезе при златаря на улица „Дофин“, който купува стари сребърни прибори и галони. Продаде му извънредно скъпо някакъв домашен съд от позлатено сребро, доста добре сплескан за човек, който не е от професията.
— Наистина ли?
— Да. Връщам се насам, след като изпратих един приятел, който се изселва от Франция посредством Кралската превозна служба: поспрях се да видя какво ще прави дядо Горио, така, за да се посмеем. Той се върна в нашия квартал на улица „Гре“, влезе в дома на един познат лихвар на име Гобсек, надменен обесник, способен да направи домино от костите на баща си; евреин, арабин, грък, циганин, човек, когото мъчно можеш обра, защото държи парите си в банката.
— А какво прави дядо Горио?
— Нищо не прави, разваля! — каза Вотрен. — Той е един глупак, който се разсипва по жени, които…
— Ето го — каза Силвия.
— Кристоф — извика дядо Горио, — ела с мене горе.
Кристоф отиде с дядо Горио и бърже слезе.
— Къде отиваш? — запита госпожа Воке слугата си.
— Да изпълня една поръчка на дядо Горио.
— Какво е това? — запита Вотрен, като измъкна от ръцете на Кристоф едно писмо, на което пишеше: „За госпожа контеса дьо Ресто“.
— А къде ще го занесеш? — запита той, като върна писмото на Кристоф.
— На улица „Хелдер“, заповядано ми е да го предам лично на госпожа контесата.
— Какво ли има вътре? — запита Вотрен, като погледна писмото на светлината. — Банкнота ли? Не. — Той поотлепи плика. — Погасена полица! — извика той. — Я го виж ти колко е внимателен, дъртакът! Върви, стар хитрецо — каза той, като покри с широката си ръка главата на Кристоф и го завъртя като зар, — ще получиш добър бакшиш.
Масата беше сложена. Силвия кипваше млякото. Госпожа Воке палеше печката с помощта на Вотрен, който продължаваше да си тананика:
Когато всичко беше приготвено, се върнаха госпожа Кутюр и госпожица Тайфер.
— Откъде идете толкова рано, хубава госпожо? — каза госпожа Воке на госпожа Кутюр.
— Причестихме се в „Сент Етиен дьо Мон“; нали днес ще отидем при господин Тайфер? — Горкото момиче, трепери като лист — продължи госпожа Кутюр, като седна край печката и протегна към вратичката краката си, — обувките й почнаха да димят.
— Постоплете се, Викторина — каза госпожа Воке.
— Добре правите, че молите Бога да смекчи сърцето на баща ви, госпожице — каза Вотрен, като подаде стол на сирачето. — Но това не е достатъчно. Трябва ви някой приятел, който да се наеме да каже право в очите истината на тая свиня, на този дивак, за когото казват, че имал три милиона, а не ви дава зестра. Една хубава девойка в днешните времена има нужда от зестра.
— Горкото дете! — каза госпожа Воке. — Слушайте, миличка, такова чудовище като вашия баща сам ще си навлече нещастие.
При тези думи очите на Викторина се напълниха със сълзи. Госпожа Кутюр направи знак на вдовицата и тя млъкна.
— Да можехме поне да го видим, да можех да му поговоря, да му предам последното писмо на жена му — започна вдовицата на военния комисар. — Не смея да го изпратя по пощата; той познава почерка ми…
— О, невинни, нещастни и преследвани жени — извика Вотрен, като се намеси в разговора, — ето докъде сте стигнали! След няколко дни ще се заема с вашата работа и ще видите как всичко ще се оправи.
— Ах, господине — каза Викторина, като хвърли влажен и горящ поглед към Вотрен, който не се трогна от него, — ако намерите някакъв начин да видите баща ми, кажете му, че неговата любов и честта на майка ми са по-скъпи за мене от всички богатства на света. Ако успеете да смекчите поне малко строгостта му, ще се моля на Бога и за вас. Бъдете уверен, че ще ви бъда признателна…
— Дълго време се скитах по света… — запя насмешливо Вотрен.
В това време слязоха Горио, госпожица Мишоно и Поаре, навярно привлечени от миризмата на соса, който Силвия приготвяше за остатъка от овчето месо. Тъкмо когато седемте пансионери седнаха на трапезата, като си казаха „добър ден“, удари десет часът и по улицата отекнаха стъпките на студента.
— А! Господин Йожен — каза Силвия, — днес ще закусите заедно с всички.
Студентът поздрави пансионерите и седна до дядо Горио.
— Случи ми се необикновено приключение — каза той, като си сложи в чинията много месо я си отряза резен хляб, който госпожа Воке винаги отмерваше с очи.
— Приключение ли? — попита Поаре.
— Да, стара тикво, какво има да се чудите? — каза Ветрен на Поаре. — Господин Йожен е роден за приключения.
Госпожица Тайфер хвърли свенлив поглед върху младия студент.