— Разкажете ни приключението си! — каза госпожа Воке.
— Вчера бях на бал у братовчедка си, виконтеса дьо Босеан, която има прекрасна къща, стаи с копринени тапети, с една дума — тя ни устрои чудно празненство, на което се забавлявах като крал…
— Че — прекъсна го рязко Вотрен.
— Какво искате да кажете, господине? — попита живо Йожен.
— Казах „че“, защото кралчетата се забавляват много по-добре от кралете.
— Това е вярно, предпочитам да бъда малка безгрижна птичка, защото… — каза Поаре, който имаше слабост да повтаря казаното от другите.
— С една дума — продължи студентът, като го прекъсна, — танцувах с една от най-хубавите жени на бала, с една прекрасна контеса, най-прелестното създание, което съм виждал досега. Главата й беше накичена с цветове от праскова, а на колана си имаше чудни цветя, естествени уханни цветя — не мога да опиша една оживена от танца жена, трябва сами да я видите… Е добре, тази сутрин около девет часа срещнах отново тази божествена контеса пеш по улица „Гре“. О! Сърцето ми се разтупа, помислих си…
— Че иде тука — каза Вотрен, като хвърли изпитателен поглед върху студента. — Тя е отивала сигурно при дядо Гобсек, лихваря. Ако бръкнете някога в сърцата на парижките жени, ще намерите първо лихваря, а после — любовника. Вашата контеса се нарича Анастази дьо Ресто и живее на улица „Хелдер“.
Като чу това име, студентът погледна втренчено Вотрен. Дядо Горио вдигна рязко глава и хвърли върху двамата събеседници светнал, безпокоен поглед който изненада пансионерите.
— Кристоф ще стигне много късно, тя е била вече там! — възкликна тъжно дядо Горио.
— Познах! — пошепна Вотрен на ухото на госпожа Воке. Горио ядеше несъзнателно, без да знае какво яде. Никога не бе изглеждал по-тъп и по-замислен.
— Кой дявол е могъл да ви каже името й, господин Вотрен? — запита Йожен.
— Гледай го ти — отговори Вотрен. — Дядо Горио го знаеше! Защо и аз да не го зная?
— Господин Горио? — извика студентът.
— Какво? — запита бедният старец. — Значи, тя беше много хубава вчера?
— Коя?
— Госпожа дьо Ресто.
— Я го вижте стария циция, как му пламнаха очите! — каза госпожа Воке на Вотрен.
— Дали той не я издържа? — пошепна госпожица Мишоно на студента.
— Да, да, тя беше чудно хубава — продължи Йожен когото дядо Горио гледаше жадно. — Ако не беше госпожа дьо Босеан, моята божествена контеса щеше да бъде кралица на бала; очите на всички младежи бяха устремени само в нея, аз бях дванадесетият поред, а тя танцуваше всички кадрили. Другите жени беснееха. Ако е имало някоя щастлива жена вчера, била е тя. Много правилно е казано, че няма нищо по-красиво от фрегата под платна, кон, който препуска, и жена, която танцува.
— Вчера на върха на колелото, у една дукеса — каза Вотрен, — а тази сутрин на най-ниското стъпало у един лихвар: такива са парижанките. Ако мъжете им не могат да поддържат необуздания им разкош, те се продават. Ако не умеят да се продават, изтърбушват майките си, за да намерят с какво да блеснат. С една дума, не се спират пред нищо. Знаем тия работи, известни ни са!
Лицето на дядо Горио, което сияеше като ясно слънце, докато слушаше студента, се помрачи при жестоката забележка на Вотрен.
— Къде е тогава вашето приключение? — попита госпожа Воке. — Говорихте ли с нея? Попитахте ли я дали иска да учи право?
— Тя не ме забеляза — каза Йожен. — Но не е ли странно да срещнеш в девет часа сутринта на улица „Гре“ една от най-хубавите парижанки, една жена, която се е завърнала от бала в два часа след полунощ? Само в Париж се случват такива приключения!
— Ами, има и други, много по-забавни! — извика Вотрен.
Госпожица Тайфер едва слушаше, беше много погълната от посещението, което й предстоеше. Госпожа Кутюр й смигна да стане и да отиде да се облече. Когато двете жени излязоха, дядо Горио последва примера им.
— Е, видяхте ли го? — каза госпожа Воке, на Вотрен и на другите си пансионери. — Ясно е, че се е разорил за тия жени.
— Никой не може да ме убеди — извика студентът, — че прекрасната контеса дьо Ресто принадлежи на дядо Горио.
— Но ние и не мислим да ви убеждаваме — прекъсна го Вотрен. — Вие сте още много млад, за да познавате добре Париж, по-късно ще научите, че в него се срещат хора, които ние наричаме хора на страстите…
При тия думи госпожица Мишоно погледна многозначително Вотрен. Човек би казал, че някой полкови кон е чул звука на тръбата.
— Охо — извика Вотрен, като сам се прекъсна и хвърли върху й проницателен поглед, — може би и ние сме имали нашите дребни страсти?