— Та това са чудовища! — възкликна дядо Горио.
— А после — продължи госпожа Кутюр, без да обърне внимание на възклицанието на стареца — бащата и синът си излязоха, като се сбогуваха с мене и помолиха да ги извиня: имали бърза работа. Такова беше посещението ни. Поне видя дъщеря си. Не зная как може да я отрича, когато си приличат като две капки вода.
И пълните, и приходящите пансионери идваха един след друг, като си пожелаваха един на друг „добър вечер“ и си подхвърляха по някоя от ония празни приказки, които представляват за някои парижки среди весело остроумие, основа на което е глупостта и чието достойнство се крие в жеста или в начина на изговаряне. Тоя вид арго се мени непрестанно. Шегата, която е негово начало, никога не трае повече от месец. Някое политическо събитие, някое углавно дело, някоя улична песен, закачките на някой актьор — всичко подхранва такава игра на ума, която се състои най-вече в това да се улавят мислите и думите като топки и да се връщат като с ракети за тенис. Скорошното откритие на диорамата, което издигаше зрителната измама до по-високо стъпало, отколкото панорамата, беше довело в някои художествени ателиета играта да се говори в рама — нещо като окончание, което един млад художник, приходящ пансионер на госпожа Воке, бе пренесъл в нейния дом.
— Е, господин Поаре — каза чиновникът в музея, — как сте с вашето здраверама?
После, без да дочака отговора му, се обърна към госпожа Кутюр и към Викторина:
— Госпожи, вие сте нещо натъжени.
— Ще вечеряме ли? — извика Орас Бианшон, студент по медицина, приятел на Растиняк. — Стомахчето ми е слязло usque ad talones7.
— Вън е ужасен стуторама! — каза Вотрен. — Поотместете се малко, дядо Горио! Дявол да го вземе, кракът ви е закрил цялата вратичка на печката.
— Славний господин Вотрен — каза Бианшон, — защо казвате стуторама? Грешите, казва се студорама.
— Не — каза чиновникът в музея, — казва се стуторама, защото се казва „стут“.
— Ха! Ха!
— Ето и негово превъзходителство маркиз дьо Растиняк, доктор по кривото право — извика Бианшон, като хвана Йожен за шията и започна да го стиска до задушаване. — Хей, къде са другите?
Госпожица Мишоно влезе тихичко, поздрави сътрапезниците, без да продума, и седна до трите жени.
— Този стар прилеп винаги ме е карал да треперя — прошепна Бианшон на Вотрен, като посочи госпожица Мишоно. — Сега изучавам системата на Гал и установявам, че тя има на черепа издатините на Юда.
— Познавахте ли я? — запита Вотрен.
— Кой не я е срещал — отговори Бианшон. — Честна дума, тази стара белокоса мома ми прави впечатление на ония дълги червеи, които в края на краищата прояждат цяла греда.
— Ето какво, млади човече — каза четиридесетгодишният, като решеше бакенбардите си:
— Аха! Ето една прекрасна супорама — каза Поаре, като видя Кристоф, който влизаше почтително със супата.
— Извинете, господине — каза госпожа Воке, — това е супа от зеле.
Всички младежи прихнаха да се смеят.
— Поаре, провали се!
— Поарррре се провали!
— Пишете две точки на госпожа Воке! — каза Вотрен.
— Забелязахте ли, господа, каква мъгла бе паднала тази сутрин? — каза чиновникът.
— Това беше — каза Бианшон — бясна и небивала мъгла, мъгла мрачна, досадна, задушлива, мъгла Горио.
— Гориорама — каза художникът, — тъй като беше тъмно като в рог.
— Хей, милорд Горио, за вас става дума.
Седнал на края на масата, до вратата, през която внасяха яденето, дядо Горио изправи глава, като миришеше парчето хляб, което извади под кърпата си за ядене, по стар търговски навик, който се проявяваше от време на време у него.
— Какво значи това — извика кисело госпожа Воке с глас, който заглуши тракането на лъжиците, на чиниите и другите гласове, — не ви ли харесва хлябът?
— Напротив, госпожо — отговори Горио, — той е от първо качество етанско брашно.
— По какво познавате? — запита Йожен.
— По белотата и по вкуса.