— По вкуса на носа, защото го миришете — каза госпожа Воке. — Вие ставате толкова пестелив, че в края на краищата ще откриете начин да се храните с миризмата от кухнята.
— Извадете си патент за откритието — обади се чиновникът в музея, — ще натрупате голямо богатство.
— Оставете, той прави това, за да ни убеди, че е бил производител на фиде.
— Да не е колба носът ви? — попита отново чиновникът в музея.
— Кол какво? — попита Бианшон.
— Кол-ичка.
— Кол-иба.
— Кол-чан.
— Кол-ода.
— Кол-она.
— Кол-анче.
— Кол-бас.
— Кол-борама.
Осемте отговора екнаха от всички страни на стаята с бързината на поредна стрелба и разсмяха още повече всички, защото клетият дядо Горио гледаше тъпо сътрапезниците си като човек, който се мъчи да разбере чужд език.
— Кол?… — обърна се той към, Вотрен, който седеше до него.
— Коляно, старче! — каза Вотрен, като удари дядо Горио по главата така, че нахлупи шапката му до очите.
Нещастният старец, смаян от неочакваното нападение, остана за миг неподвижен. Кристоф, като мислеше, че е изял супата си, взе чинията му, тъй че когато дядо Горио дигна шапката си и взе лъжицата, чукна по масата. Всички наоколо му се запревиваха от смях.
— Господине — каза старецът, — вие сте лош шегобиец и ако още веднъж си позволите да ми нахлупвате така шапката…
— Какво ще стане, дядка? — прекъсна го Вотрен.
— Ще ми заплатите скъпо някой ден…
— В ада, нали? — обади се художникът. — В онова тъмно ъгълче, дето слагат немирните деца!
— Ами вие, госпожице, защо не ядете? — каза Вотрен на Викторина. — Да не би баща ви да е излязъл упорит?
— Просто ужас! — отвърна госпожа Кутюр.
— Трябва да се вразуми! — заяви Вотрен.
— Госпожицата — обади се Растиняк, който се намираше доста близо до Бианшон — би трябвало да заведе дело за издръжката си. Ехе, я вижте как дядо Горио наблюдава Викторина.
Старецът забрави да яде и гледаше бедната девойка, по лицето на която се четеше истинска мъка, мъката на непризнатата дъщеря, която обича баща си.
— Драги приятелю — прошепна Йожен, — ние сме се излъгали за дядо Горио. Той не е нито глупак, нито пък човек без нерви. Приложи върху него твоята Галова система и ми кажи заключението си. Снощи го гледах как мачка един позлатен сребърен поднос, сякаш беше от восък, а и сега по лицето му са се изписали необикновени чувства. Струва ми се, че неговият живот е много тайнствен и заслужава да се изучи. Да, Бианшон, можеш да се смееш, колкото си щеш, аз не се шегувам.
— Съгласен съм, че този човек е медицински случай — каза Бианшон — и ако е съгласен, ще му направя дисекция.
— Не, попипай главата му.
Ами, глупостта му може да е прилепчива.
На другия ден Растиняк се облече много елегантно и към три часа следобед тръгна към госпожа дьо Ресто, като по пътя се отдаваше на ония лекомислено безумни надежди, които правят живота на младите хора тъй прекрасен със своите вълнения; тогава за тях няма пречки, нито опасности, навсякъде виждат успех; те поетизират живота си само с играта на своето въображение и стават нещастни или тъжни, щом рухнат плановете, които са съществували само в необузданите им желания; ако не бяха неопитни и свенливи, общественият живот щеше да бъде невъзможен. Йожен вървеше много внимателно, за да не се окаля, но той вървеше, като мислеше какво да каже на госпожа дьо Ресто, запасяваше се с остроумие, съчиняваше отговорите на някакъв въображаем разговор, измисляше тънки думи, талейрановски изрази, като предвиждаше разни дребни обстоятелства, благоприятни за признанието, върху което градеше бъдещето си: студентът се изкаля и бе принуден да лъсне обущата си и да изчетка панталона си в Пале Роял.
„Ако бях богат — си казваше той, като разменяше една монета от пет франка, която бе взел за всеки случай, — щях да взема кола и щях да мога да си мисля свободно.“
Най-сетне стигна до къщата на улица „Хелдер“ и попита за контеса дьо Ресто. Със суровата ярост на човек, уверен, че един ден ще възтържествува, той посрещна презрителните погледи на слугите, които го видяха, че минава през двора пеша, без да чуят тракането на кола пред входа. Тези погледи го засегнаха още повече, защото той почувства своето нищожество още като влезе в двора, където подскачаше богато накичен хубав кон, впрегнат в един от ония пищни кабриолети, които изваждат на показ разкоша на един прахоснически живот и подсказват навика към всички парижки блага. Като остана сам, той изпадна в лошо настроение. Отворените кътчета в мозъка му, които мислеше, че ще намери пълни с остроумие, изведнъж се затвориха и той почувства, че затъпява. Докато чакаше отговора на контесата, на която един лакей отиде да доложи името и презимето на госта, Йожен застана пред единия прозорец на преддверието, опрял единия си крак на пода, сложил лакът на ръчката, и погледна несъзнателно в двора. Времето му се виждаше дълго и той би си тръгнал вече, ако не бе надарен с онази южняшка упоритост, която прави чудеса, когато не се спира пред нищо.