„Ето моя съперник, трябва да възтържествувам над него!“
Безразсъдният, той не знаеше, че конт Максим дьо Траи предизвикваше да го обиждат, стреляше пръв и убиваше противника си. Йожен беше опитен ловец, но още не беше улучвал при стрелба двадесет мишени от двадесет и две. Младият конт седна в едно голямо дълбоко кресло край камината, взе машата и започна да бърка огъня така яростно и намръщено, че хубавото лице на Анастази изведнъж се натъжи… Младата жена се обърна към Йожен и хвърли върху него един от ония студени, въпросителни погледи, които толкова ясно говорят: „Защо не си отивате?“, че възпитаните хора веднага казват ония думи, които би трябвало да наречем прощални думи.
Йожен се усмихна приятно и каза:
— Побързах да дойда, госпожо, за да…
И веднага млъкна. Една врата се отвори. Господинът, който караше двуколката, влезе изведнъж, без шапка, не поздрави контесата; погледна загрижено Йожен и подаде ръка на Максим, като му каза братски: „Добър ден“, което учуди много Йожен. Младите провинциалисти не знаят колко е приятен животът, когато в едно семейство са трима.
— Господин дьо Ресто! — каза контесата на студента, като му посочи съпруга си.
Йожен дълбоко се поклони.
— Господинът — продължи тя, като представяше Йожен на конт дьо Ресто — е господин дьо Растиняк, роднина на виконтеса дьо Босеан откъм Марсийяковци, когото имах удоволствието да видя на последния й бал.
Роднина на виконтеса дьо Босеан откъм Марсийяковци! Тези думи, които контесата изрече почти надуто поради оная гордост, която домакинята изпитва, като показва, че приема в къщата си само отбрани хора, подействаха магически; контът измени своето студено и официално държане и поздрави студента.
— Много ми е приятно, господине, че мога да се запозная с вас.
Дори и конт Максим дьо Трай погледна тревожно Йожен и изведнъж престана да бъде нахален. Тая внезапна промяна, която се дължеше на мощната намеса на едно име, отвори тридесетте отделения в мозъка на южняка и му възвърна остроумието, с което се беше запасил. Внезапна светлина озари обстановката във висшето парижко общество, която беше още тъмна за него. Пансионът „Воке“, дядо Горио избягаха далеч от мисълта му.
Мислех, че родът на Марсийяковци е угаснал — каза конт дьо Ресто на Йожен.
Да, господине — отговори студентът. — Братът на баба ми, кавалер дьо Растиняк, се оженил за наследницата на Марсийяковци. Той имал само една дъщеря, която се омъжила за маршал дьо Кларенбо, дядо по майчина страна на госпожа дьо Босеан. Ние сме от по-младия клон, който е доста по-беден, защото братът на баба ми, вицеадмирал, изгубил всичко в служба на краля. Революционното правителство, като ликвидирало с Индийската компания, не пожелало да признае нашите вземания.
— Братът на баба ви не командваше ли „Отмъстител“ до 1789 година?
— Да, точно така.
— Тогава той е познавал дядо ми, който е командвал „Варвик“.
— Максим дигна леко рамене, като погледна госпожа дьо Ресто, сякаш искаше да й каже: „Ако почнат да говорят за мореплаване, загубени сме.“ Анастази разбра погледа на господин дьо Траи. С онова чудно могъщество, което притежават жените, тя се усмихна и каза:
— Максим, елате, искам, да ви питам нещо. Господа, ние ще ви оставим да плавате на „Варвик“ и на „Отмъстител“.