Тя стана и кимна с коварна насмешливост на Максим, който тръгна с нея към будоара й. Но щом морганичната двойка, прекрасен немски израз, който няма равностоен на френски, стигна до вратата, контът прекъсна разговора си с Йожен и извика с досада:
— Анастази! Останете, мила моя, много добре знаете, че…
— Сега, сега — прекъсна го тя, — само една минутка, да кажа на Максим какво искам от него.
Тя се върна бързо. Както всички жени, които са принудени да се съобразяват с характера на мъжете си, за да могат да правят, каквото си искат, знаят докъде могат да стигнат, за да не изгубят скъпоценното доверие, и никога не се спречкват за разни дреболии, контесата забеляза по гласа на конта, че не ще е безопасно за нея да остане в будоара си. И пречката беше Йожен. Затова контесата посочи на Максим студента с досада, а той каза язвително на конта, на жена му и на Йожен:
— Слушайте, вие си имате работа; не искам да ви преча; сбогом.
— Останете, Максим! — извика контът.
— Елате на обед — покани го контесата, която още веднъж остави Йожен и конта и отиде след Максим в първия салон, където останаха доста време заедно, като се надяваха, че господин дьо Ресто ще отпрати Йожен.
Растиняк ги слушаше как ту се заливаха от смях, ту говореха, ту млъкваха; но хитрият студент продължаваше духовития си разговор с господин дьо Ресто, ласкаеше го или встъпваше в спорове, за да види отново контесата и да разбере какви бяха отношенията й с дядо Горио. Тази жена, явно влюбена в Максим, тази жена, господарка на мъжа си, да бъде в тайни връзки със стария производител на фиде — му изглеждаше голяма загадка. Той искаше да проникне в тази загадка с надеждата, че тогава ще добие безгранична власт над тази истинска парижанка.
— Анастази! — извика контът отново жена си.
— Няма какво, бедни ми Максим — каза тя на младежа, — ще трябва да се примирим. И тъй, до довечера…
— Надявам се, Нази — пошепна той на ухото й, — че вие ще отстраните този хлапак, на когото очите пламват като въглени винаги, когато пеньоарът ви се поотвори. Той ще ви се признае в любов, ще ви изложи и аз ще трябва да го убия.
— Да не сте полудял, Максим? Напротив, тия студентче-та са чудесни гръмоотводи. Разбира се, аз ще направя така, че да дойде до гуша на Ресто.
Максим се разсмя и излезе, последван от контесата, която застана до прозореца, за да го види как ще се качи в колата, как ще накара коня да подскочи на място и как ще за-махне с камшика си. Тя се върна чак след като затвори пътната врата.
— Представете си, мила моя — извика й контът, когато тя се върна, — имението, където живее семейството на господина, е близо до Вертьой, на Шарант. Братът на баба му и моят дядо са се познавали.
— Много ми е приятно, че излизаме познати! — каза разсеяно контесата.
— Много повече, отколкото предполагате! — пошепна Йожен.
— Как така? — попита тя живо.
— Преди малко — подзе студентът — видях да излиза от вас един господин, с когото живея врата до врата в един и същ пансион — дядо Горио.
Като чу това име, накичено с думата дядо, контът, който стъкваше огъня, хвърли вътре машите, сякаш бяха изгорили ръката му, и се изправи.
— Господине, бихте могли да кажете господин Горио! — извика той.
Контесата побледня, като видя раздразнението на мъжа си, после се изчерви и явно се смути; накрая се опита да отговори непринудено и престорено свободно:
— Няма човек, когото да обичаме повече от него…
Тя не довърши, погледна пианото си и каза, сякаш нещо и дойде на ума:
— Обичате ли музиката, господине?
— Много — отговори Йожен, който почервеня, объркан от смътната мисъл, че е извършил някаква страхотна глупост.
— Пеете ли? — запита тя, като отиде до пианото и удари силно по всички клавиши — почна от долно „до“ и стигна горно „фа“.
Рррах!
— Не, госпожо!
Конт дьо Ресто се разхождаше надлъж и нашир из стаята.
— Жалко, лишен сте от едно мощно средство за успех. „Са-а-ro, са-а-ro, са-а-ro, са-а-ro, non duditare“ — запя контесата.
Името на дядо Горио, което Йожен произнесе, подейства сякаш магически, само че противоположно на думите:
„Роднина на госпожа дьо Босеан.“ Той се намираше в положението на човек, пуснат по благоволение у някой любител на рядкости, който по невнимание бе блъснал шкаф със статуетки и бе съборил три-четири недобре залепени глави. Идеше му да потъне в земята. Лицето на госпожа дьо Ресто беше сухо, студено, а очите, които добиха равнодушен израз, отбягваха очите на злополучния студент.
— Госпожо — каза той, — вие имате да си говорите с господин дьо Ресто, благоволете да приемете моите уважения и ми позволете…