— Но до довечера — каза госпожа дьо Босеан, като извърна глава и погледна маркиза. — Нали ще отидем на театър „Буфон“?
— Не ще мога — каза той, като хвана дръжката на вратата. Госпожа дьо Босеан стана, извика го при себе си, без да обръща никакво внимание на Йожен, който, застанал прав и смаян от блясъка на този чуден разкош, започна да вярва в истинността на арабските приказки и не знаеше къде да се дене пред тази жена, която не го забелязваше. Виконтесата беше вдигнала показалеца на дясната си ръка и с изящно движение сочеше на маркиза място до себе си. В това движение имаше такъв необуздан деспотизъм на страстите, че маркизът пусна дръжката на вратата и се върна.
Йожен го погледна завистливо.
„Ето го — каза си той — собственика на купето! Значи, трябва непременно да имаш буйни коне, ливреи и купища злато, за да бъдеш удостоен с погледа на една парижанка?“
Демонът на разкоша нарани сърцето му, обзе го треската за печалба, жаждата за злато пресуши гърлото му. Той имаше сто и тридесет франка за цялото тримесечие. Баща му, майка м у, сестрите му, братята му, леля му, цялото му семейство не харчеха за себе си и двеста франка месечно. Това бегло сравнение между сегашното му положение и целта, която трябваше да постигне, още повече го обърка.
— Защо не можете да дойдете на Италианците? — каза засмяна виконтесата на португалеца.
— Имам работа. Ще вечерям у английския посланик.
— Ще оставите работата си.
— Когато човек започне да лъже, той по неволя трябва да трупа лъжа върху лъжа. Това господин д’Ажуда каза засмян:
— Искате ли?
— Да, разбира се.
— Ето какво исках да чуя от вас — отговори той, като хвърли един от ония нежни погледи, които биха успокоили всяка друга жена.
Той взе ръката на виконтесата, целуна я и си отиде.
Йожен приглади с ръка косата си и понечи да се поклони, като мислеше, че сега вече госпожа дьо Босеан ще се сети за него; но изведнъж тя хукна към галерията, изтича на прозореца и погледна господин д’Ажуда, когато той се качваше в колата; тя напрегна слух и чу лакея да предава на коларя заповедта на господаря си:
— У господин дьо Рошфид.
Тия думи, както и начинът, по който господин д’Ажуда се отпусна в колата си, бяха гръм и мълния за тази жена, която се върна, обзета от смъртно безпокойство. Така стават най-ужасните разриви във висшето общество. Виконтесата се върна в спалнята си, седна на една маса и взе хубав лист хартия.
„Щом ще вечеряте, пишеше тя, у Рошфидови, а не в английската легация, ми дължите обяснение — чакам ви.“
Тя поправи няколко букви, изкривени от конвулсивното треперене на ръката й, написа най-долу едно К., което означаваше: „Клер дьо Бургон“ и позвъни.
— Жак — каза тя на лакея си, който влезе веднага, — ще отидете към седем и половина часа у господин Дьо Рошфид и ще потърсите маркиз д’Ажуда. Ако маркизът е там, ще му предадете това писмо, без да чакате отговор: ако не е там, ще се върнете и ще ми донесете писмото.
— Госпожо виконтесо, в салона ви има един господин.
— Ах, наистина! — каза тя, като отвори вратата.
Йожен започваше да се чувства много неудобно: най-после той видя виконтесата, която му каза с развълнуван глас, който трогна сърцето му:
— Извинете, господине, трябваше да напиша едно писмо; сега съм напълно на ваше разположение.
Тя не знаеше какво говори, защото мислеше следното: „«Ах», той иска да се ожени за госпожица Рошфид! Но свободен ли е? Още тази вечер този брак ще се разстрои или аз… Не, утре няма да става вече дума за него“.
— Братовчедке… — обади се Йожен.
— Какво? — каза виконтесата, като хвърли върху му надменен поглед, който го смрази.
Йожен разбра това какво? За три часа той бе научил толкова много, че беше вече нащрек.
— Госпожо — поправи се той, като се изчерви.
Поколеба се, но после продължи:
— Извинете ме, имам такава нужда от закрила, че роднинските връзки биха ми помогнали много.
Госпожа дьо Босеан се усмихна, но тъжно; тя чувстваше вече нещастието, което тътнеше във въздуха.
— Ако знаехте в какво положение се намира семейството ми — продължи той, — щяхте да се нагърбите с ролята на една от онези благодетелни феи, които с удоволствие отстраняват пречките около кръщелничетата си.
— Е добре, братовчеде — засмя се тя, — с какво мога да ви бъда полезна?
— Отде да зная? Да бъда ваш близък по силата на някаква роднинска връзка, която се губи в мрака на времето, е вече цяло щастие за мене. Вие ме смутихте, не зная вече какво ви казах. Вие сте едничкият човек, когото познавам в Париж… Ах! Исках да се посъветвам с вас, да ви помоля да ме приемете като бедно дете, което желае да се вкопчи в полата ви и е готово да умре за вас.