Госпожа дьо Босеан хвърли върху студента един от ония сърдечни погледи, с които великите души умеят да изразяват едновременно и признателност, и достойнство. Този поглед беше като балсам, който успокои раната, която преди малко нанесе в сърцето на студента бирнишкият поглед, с който дукесата го изгледа.
— Представете си — продължи Йожен, — аз вече бях спечелил благоволението на конт дьо Ресто; трябва да ви кажа — каза той, като се обърна към дукесата смирено, а същевременно и лукаво, — че аз съм само един нещастен студент, съвсем беден, без никакви близки…
— Не говорете така, господин дьо Растиняк. Ние жените не пожелаваме онова, което никой не желае.
— Така е — каза Йожен, — аз съм само двадесет и две годишен и трябва да умея да понасям несгодите на възрастта си. Освен това намираме се на изповед и е невъзможно да паднеш на колене в по-прекрасна изповедалня: в нея се вършат грехове, а покаянието става другаде.
Дукесата се навъси при тези светотатствени думи, които намери за неприлични, и каза ва виконтесата:
— Господинът е пристигнал наскоро…
Госпожа дьо Босеан започна искрено да се смее и на братовчед си, и на дукесата.
— Да, мила моя, и търси наставница, която да го научи на благоприличие.
— Госпожо — подзе Йожен, — не е ли напълно естествено да се стремим да бъдем посветени в тайните на онова, което ни очарова? „Уверен съм — помисли си той, — че им говоря с езика на коафьор.“
— Но госпожа дьо Ресто е, струва ми се, ученичка на господин дьо Траи — каза дукесата.
— Аз не знаех нищо, госпожо — отговори студентът, — и най-глупаво застанах между тях. В края на краищата бях се разбрал доста добре с мъжа, струваше ми се, че известно време и жената ме понасяше, когато ми дойде на ум да им кажа, че познавам човека, когото видях да слиза по една черна стълба и който целуна в дъното на един коридор контесата.
— Кой е той? — запитаха едновременно и двете жени.
— Един старец, който живее за два луидора месечно в затънтеното предградие „Сан Марсо“ като мене, бедния студент; един истински нещастник, с когото всички се подиграват и когото наричаме дядо Горио!
— Но вие сте същинско дете — извика виконтесата, — госпожа дьо Ресто е дъщеря на Горио.
— Дъщерята на един производител на фиде — допълни дукесата, — една незначителна женица, която се представи в двореца в един и същ ден с дъщерята на един сладкар. Нали си спомняте, Клара? Кралят почна да се смее и каза на латински някаква духовитост за брашното. Хора… Как беше? Не мога да си спомня…
— Eiusdem farinae — каза Йожен.
— Да, точно така! — потвърди дукесата.
— Значи, той е неин баща! — възкликна ужасен студентът.
— Да, да, този човек има две дъщери, които обича до полуда, макар че и едната, и другата почти са се отказали от него.
— Втората — каза виконтесата, като погледна към госпожа дьо Ланже — нали е омъжена за някакъв банкер с германско име, за някой си барон дьо Нюсенжен. Нали се казва Делфина? Не е ли русокосата жена, която има странична ложа в операта, идва и в театър „Буфон“ и се смее много високо, за да я забележат…
Дукесата се усмихна и каза:
— Мила моя, аз ви се чудя! Защо се занимавате толкова с тия хора? Човек трябва да е влюбен до полуда, както беше дьо Ресто, за да се оваля в брашното на госпожица Анастази. О, той е лош търговец в случая! Тя е в ръцете на господин дьо Траи, който ще я погуби.
— Те са се отказали от баща си! — повтаряше Йожен.
— Да, техният баща, бащата, е истински баща — продължи виконтесата, — той е добър баща, който, казват, дал на всяка една по пет или шестстотин хиляди франка, за да ги направи щастливи, като ги омъжи добре, а за себе си оставил само осем или десет хиляди ливри годишен доход, като вярвал, че дъщерите му ще си останат негови дъщери, че ще си създаде у тях две кътчета, два дома, където ще го обожават, ще му угаждат. Не минаха и две години и зетьовете му го изгониха от къщите си като най-големия негодник…
Няколко сълзи бликнаха от очите на Йожен, който наскоро се беше освежил от чистите и свети вълнения на семейството, още се намираше под властта на младежките вярвания и това му беше първият ден на бойното поле на парижката цивилизация. Истинските чувства са тъй заразителни, че за миг и тримата се гледаха безмълвни.
— Ах, боже мой — започна госпожа дьо Ланже, — да, това изглежда толкова ужасно и все пак го наблюдаваме всеки ден. Няма ли някаква причина за това? Кажете, мила моя, мислили ли сте някога какво нещо е зетят? Зетят е човекът, за когото ще отгледаме и вие, и аз едно крехко създание, с което ще ни свързват хиляди връзки, което цели седемнадесет години ще бъде радост на семейството ни, неговата непорочна душа, както би казал Ламартин, а после ще стане негово проклятие. Когато този мъж ни го отнеме, той ще почне да си служи със своята любов като със секира, за да окастри в сърцето и в душата на този ангел всички чувства, които са го свързвали със семейството му. Вчера дъщеря ни беше всичко за нас, ние бяхме всичко за нея; утре тя става наш враг. Не виждам ли да се разиграва всеки ден тази трагедия? Тук снахата се носи крайно дръзко със свекъра, който е пожертвал всичко за сина си. Другаде някой зет изгонва тъщата от къщата си. Чувам често да питат какво драматично има днес в обществото? Ами не е ли ужасна драмата на зетя — да изключим нашите бракове, които са станали толкова глупави. Отлично разбирам какво се е случило с този стар производител на фиде. Доколкото помня, този Форио…