В желанието си да проучи добре разположението на шахматните си фигури, преди да настъпи към дома на Нюсенжен, Растиняк реши да се осведоми за миналия живот на дядо Горио и събра точни сведения, които накратко могат да се предадат така:
Жан-Жоашен Горио бил преди революцията обикновен работник във фабрика за фиде, сръчен, пестелив, и толкова предприемчив, че купил цялото предприятие на господаря си, който паднал случайно жертва при първото въстание през 1789 година. Той се установил на улица „Жюсиен“, близо до житния пазар, и постъпил много разумно, като приел председателството на секцията, в която живеел, за да постави търговията си под закрилата на най-влиятелните хора по онова опасно време. Тази благоразумна постъпка сложила начало на богатството му, което почнало по време на истинския или лъжлив глад, благодарение на който житото в Париж поскъпнало страшно много. Народът се избивал пред вратите на хлебарниците, а някои отивали спокойно да си купуват макарони от бакалниците. През тази година гражданинът Горио натрупал състояние, което по-късно му послужило да разшири търговията си с пълното преимущество на човек, който има много нари; с него се случило онова, което се случва с всички сравнително способни хора: посредствеността му го спасила. Пък и богатството му станало известно, чак когато не било вече опасно да бъде човек богат и то не възбудило завист у никого. Житната търговия погълнала сякаш всичките му способности. Щом станело въпрос за жито, за брашно, за трици, да се разпознае качеството им, произходът им, да се положат грижи за запазването им, да се предвидят цените, да се предскаже богата ли ще бъде жътвата, или не, да се купи евтино жито или да се набави жито от Сицилия или Украйна, нямало втори като Горио. Само да го видел човек как върши работата си, как обяснява законите за износа и за вноса на житото, как изучава духа им, как открива недостатъците им, и решавал, че Горио има заложби за министър. Търпелив, предприемчив, смел, постоянен, бърз в сделките си, той имал орлов поглед, всичко изпреварвал, всичко предвиждал, всичко знаел, всичко криел; дипломат по замисли, войник в походите. Но напуснел ли работата си, излезел ли от своето просто и тъмно дюкянче, на прага на което стоял през свободното си време, опрял рамо о рамката на вратата, той отново се превръщал в глупав и недодялан работник, в човек, неспособен да разбере едно разсъждение, безчувствен към всички духовни наслади, човек, който заспива в театъра, един от онези парижки долибановци9, които са силни само с глупостите си. Почти всички такива хора си приличат. В сърцата на почти всички ще намерите някакво възвишено чувство. Сърцето на производителя на фиде било изпълнено с две изключителни чувства, погълнали всичката му нежност, както житната търговия била погълнала целия му ум. Жена му, единствена дъщеря на богат земевладелец от Бри, била за него предмет на благоговейно обожание, на безгранична любов. Горио се възхищавал от нейната нежна и силна, чувствителна и хубава душа, рязко противоположна на неговата природа. Ако в сърцето на един човек има някакво вродено чувство, това е без съмнение гордостта, която изпитва, като закриля всеки миг някое слабо същество! Прибавете към него и любовта, тази жива признателност на всички честни души към източника на техните наслади, и лесно ще разберете множество нравствени особености. За свое нещастие след седем години безоблачно щастие Горио загубил жена си: тя почвала да добива над него власт извън областта на чувствата. Може би тя е щяла да облагороди тази бездейна натура, да я научи да разбира действителността и живота. Тогава бащинското му чувство се развило до безумие. Той прехвърлил своята измамена от смъртта любов върху двете си дъщери, които отначало задоволявали напълно неговата нужда да обича. Колкото и блестящи да били предложенията на някои търговци или земевладелци, които се надпреварваха да го оженят за дъщерите си, той решил да остане вдовец. Тъстът му, единственият мъж, към когото той бил добре разположен, твърдял изрично, че Горио се заклел да остане верен на жена си дори и след смъртта й. Хората от съсловието му, неспособни да разберат тази възвишена лудост, се подигравали с него и му прикачили някакъв смешен прякор. Първият от тях, който посмял да го каже на производителя на фиде, когато се черпели за някаква сделка, получил такъв удар в гърба, че полетял презглава към един крайпътен камък на улица „Облен“. Безумната преданост, плашливата и нежна любов на Горио към дъщерите му, била така известна, че веднъж един от конкурентите му, като искал да го отстрани от пазара, та сам да остане господар на цените, му казал, че някакъв кабриолет бил съборил Делфина. Производителят побледнял като смъртник и веднага напуснал пазара. Той лежал няколко дни болен от стълкновението на противоположните чувства, предизвикани от тази лъжлива тревога. Този път той не стоварил убийствената си ръка върху плещите на виновника, но затова пък го изгонил от пазара, като го принудил при един опасен случай да фалира. Възпитанието на двете му дъщери, разбира се, било съвсем неразумно. Понеже имал повече от шестдесет хиляди франка годишен доход, а харчел за себе си по-малко от хиляда и двеста, за Горио било щастие да задоволява прищевките на дъщерите си: на най-добрите учители било възложено да им дадат познания, като белег на добро възпитание; имали си компаньонка; за тяхно щастие тя се оказала жена с ум и вкус; яздели, имали кола, живеели, както биха живели любовниците на стар и богат благородник; достатъчно било да изразят най-скъпи желания, бащата бързал да ги задоволи: срещу всеки подарък той искал само по една милувка. Горио приравнявал дъщерите си с ангелите и ги издигал, разбира се, над себе си; горкият човек, той обичал дори болката, която те му причинявали. Когато дъщерите му станали за женене, можели да си изберат мъж по вкуса си: всяка от тях имала за зестра половината от състоянието на баща си. Анастази, която била ухажвана за красотата си от конт дьо Ресто, имала аристократични наклонности — те я накарали да напусне бащината си къща и да се понесе във висшите кръгове на обществото. Делфина обичала парите: тя се омъжила за Нюсенжен, банкер от германски произход, който станал барон на Свещената империя. Горио си останал производител на фиде. Дъщерите му и зетьовете му скоро почнали да се засягат, като го гледали, че продължава тази търговия, макар че била за него целият му живот. След като понасял цели пет години техните настоявания, той се съгласил да се оттегли с парите от продажбата на предприятието си и с печалбите от последните години — капитал, който госпожа Воке, у която той се бе настанил да живее, бе оценила, че докарва от осем до десет хиляди ливри годишен доход. Той се бе заврял в този пансион от отчаяние, като видял, че дъщерите му, принудени от съпрузите си, не само че не го искали да живее при тях, но и не смеели да го приемат открито.