Обикновено приходящите пансионери се договаряха само за обяд, който струваше тридесет франка на месец. По времето, когато започва тази история, пълните пансионери бяха седем души. На първия етаж се намираха двете най-хубави помещения на къщата. В едното, което беше по-малко, живееше госпожа Воке, а в другото — госпожа Кутюр, вдовица на военен комисар на Френската република. Тя беше прибрала една девойка на име Викторина Тайфер, на която беше като майка. Тези две жени плащаха годишно за пълен пансион хиляда и осемстотин франка. Двете помещения на втория етаж бяха заети — едното от някакъв старец на име Поаре, а другото — от един мъж на около четиридесет години, който носеше черна перука, боядисваше бакенбардите си, казваше, че е бивш търговец на едро и се наричаше господин Вотрен. Третият етаж се състоеше от четири стаи — две от тях бяха дадени под наем: едната на някаква стара мома на име госпожица Мишоно, а другата на бивш производител на фиде, макарони и нишесте, който позволяваше да го наричат дядо Горио. Другите стаи бяха определени за ония прелетни птици, за ония злочести студенти, които като дядо Горио и госпожица Мишоно не можеха да плащат повече от четиридесет и пет франка на месец за храна и квартира. Обаче госпожа Воке не ги искаше много и ги приемаше за квартиранти само когато не можеше да намери по-добри: ядели много хляб. По това време в една от тези стаи живееше един младеж, дошъл от околностите на Париж в Ангулем, за да следва право. Неговото многобройно семейство понасяше най-тежки лишения, за да му праща хиляда и двеста франка годишно. Йожен дьо Растиняк, така се казваше той, беше един от ония младежи, които нещастието приучва към труд, разбират от млади години надеждите, които възлагат върху тях родителите им, и си готвят хубаво бъдеще, като пресмятат отдалеч ползата от познанията си и предварително ги пригаждат към бъдещото развитие на обществото, за да могат първи да изстискат сока му. Без неговите любопитни наблюдения и без сръчността, с която той съумя да се прояви в парижките салони, този разказ нямаше да бъде оцветен с истинските багри, които дължи без съмнение на проницателния си ум и на желанието си да вникне в тайната на една ужасна участ, така грижливо скривана от тези, които са я създали, както и от онези, които я понасят.
Над този трети етаж се намираше таванът за сушене на дрехи и две мансардни стаички, дето спяха един слуга на име Кристоф и дебелата Силвия, готвачката. Освен тези седем пансионери, които живееха в къщата, госпожа Воке имаше годишно средно осем студенти по право или по медицина и двама или трима постоянни клиенти, които живееха в същия квартал — всички се хранеха само на обяд. Столовата побираше на обяд осемнадесет души, а можеше да побере двадесетина, но сутрин там бяха само седмината пълни пансионери, чието събиране имаше вид на семейна закуска. Всеки излизаше по чехли, позволяваше си поверителни бележки върху облеклото или външността на приходящите и върху събитията от миналата вечер, като се изказваше по тези неща с приятелска доверчивост. Тези седем души пансионери бяха галените деца на мадам Воке, която им отмерваше с точността на астроном грижи и внимание според сумата, която всеки от тях й плащаше. Едно и също съображение въодушевяваше тези седем души, събрани така случайно. Двамата наематели от втория етаж плащаха само по седемдесет и два франка на месец. Тази евтиния, която се среща само в квартала „Сен Марсел“, между Бурб и Салпертриер — госпожа Кутюр беше единственото изключение, показва, че тия пансионери навярно се намират под гнета на повече или по-малко явни нещастия. Затова окаяната гледка, която представляваше вътрешността на тази къща, се забелязваше и в облеклото, и във външността. Мъжете носеха рединготи, чийто цвят не можеше да се разпознае, обуща, каквито в кварталите на заможните се изхвърлят в сметта, доста изпокъсани долни дрехи, а на горните — душа не им беше останала. Жените бяха облечени в овехтели, пребоядисани, избелели рокли, със стари, закърпени дантели, с лъснати от употреба ръкавици, с пожълтели яки и с разнищени шалчета. Но ако дрехите им бяха такива, почти всички бяха със здраво телосложение, което беше устояло на бурите на живота, със студени, твърди лица, изличени като поизтъркани стари монети. Повехналите им уста бяха въоръжени с лакоми зъби. Тези пансионери караха човек да предугажда, че с тях са станали или пък сега стават някакви драми, но драми, които не се играят на светлината на рамките сред нарисувани платна, а живи и безмълвни драми, ледени драми, които горещо вълнуват сърцето, драми, които продължават дълго, цял живот.