Привлечена може би несъзнателно от силата на единия или от хубостта на другия, госпожица Тайфер разделяше беглите си погледи и тайните си мисли между четиридесетгодишния мъж и младия студент, но изглежда, че никой от двамата не мислеше за нея, макар че всеки миг случаят можеше да измени положението й и да я направи богата наследница. От друга страна, никое от тия лица не си даваше труда да провери дали нещастията, които си приписваше някой от тях, са истински, или лъжливи. Всички изпитваха едни към други някакво безразличие, смесено с недоверие, което произлизаше от положението на всеки един поотделно. Те знаеха, че са безсилни да облекчат своите мъки, и бяха изчерпали чашата на състраданието, като си ги разказваха един на друг. Прилични на стари съпрузи, те вече нямаше какво да си кажат. Между тях бяха останали само отношенията на един механичен живот, въртенето на несмазани колела. Всички навярно биха минали покрай някой просяк, без да го погледнат, биха изслушали хладнокръвно разказа за някакво нещастие и биха видели в смъртта разрешението на въпроса за нищетата, която ги правеше равнодушни и към най-ужасната агония. Най-щастливата от всички тия опустошени души беше госпожа Воке, която царуваше в тоя частен приют. Само за нея малката градинка, която тишината и студът, сушата и влагата правеха просторна като степ, беше весела горичка. Само за нея жълтата и мрачна къща, която миришеше на плесен, имаше своята прелест. Тези затворнически килии бяха нейни. Тя хранеше тези каторжници, осъдени на доживотен затвор, като ги караше да я слушат и уважават: Къде другаде в Париж тези клети създания биха намерили на такава цена изобилната и здрава храна и жилище, което зависеше от тях да направят ако не разкошно или удобно, то поне чисто и здравословно? Дори и да си позволеше някоя крещяща неправда, жертвата я понасяше, без да се оплаква.
Събрани заедно, тези хора трябваше да представляват и представляваха в умален вид съставните части на едно цялостно общество. Между осемнадесетте сътрапезници се намираше, както в колежите, така в света, едно клето и отхвърлено същество, което служеше за гавра — върху него се сипеха всички шеги. В началото на втората година това лице прикова най-силно вниманието на Йожен дьо Растиняк от хората, всред които бе осъден да живее още две години. Това посмешище беше някогашният производител на фиде дядо Горио, върху главата на когото художникът, както и историкът бяха съсредоточили цялата светлина на картината. По каква случайност това почти злобно презрение, това преследване, смесено със съжаление, това неуважение към нещастието се бяха струпали върху най-стария питомец на пансиона? Сам ли беше дал повод за това с ония смешни привички или с ония свои странности, които обществото прощава по-мъчно от пороците? Тези въпроси засягат отблизо много обществени неправди. Може би в същността на човешка-а природа е да струпва всички страдания върху този, който понася всичко от истинско смирение, от слабост или от равнодушие. Нима и ние не обичаме да показваме силата си за сметка на някого или на нещо? Най-слабото същество, уличният хлапак, звъни на всички врати, когато има поледица, или се изправя на пръсти, за да напише името си върху някой чист паметник.
Дядо Горио, около шестдесет и девет годишен старец, се бе оттеглил у госпожа Воке в 1813 година, след като бе напуснал търговията си. Отначало той нае помещението, в което живееше госпожа Кутюр, и плащаше тогава хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко бяха дребна работа. Госпожа Воке бе подновила трите стаи на това помещение с една предплата, която, казват, дала за тази нищо и никаква покъщина, състояща се от жълти хасени завеси, лакирани дървени кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко зацапани картини и тапети, които не вземаха и кръчмите в предградията. Може би безгрижната щедрост, с която се бе оставил да бъде измамен дядо Горио, когото по онова време наричаха почтително господин Горио, я накара да го смята за простак, който не разбира нищо от търговия. Горио пристигна с добре натъпкан гардероб, с великолепно бельо на търговец, който нищо не си отказва, след като се е оттеглил от търговията. Госпожа Воке бе разглеждала с възторг осемнадесетте ризи от полухоландско платно, чието изящество бе още по-забележително, тъй като бившият производител на фиде носеше на нагръдника си две карфици, съединени с верижка — на всяка от тях блестеше по един голям брилянт. Облечен обикновено в светлосин фрак, той носеше всеки ден една жилетка от бяло пике, под която се люлееше издутият му като круша корем, върху който подскачаше тежък златен ланец с дребни украшения. В табакерата му, също така златна, имаше един медальон с къдрици, които му придаваха вид на герой на любовни приключения. Когато хазайката му го обвини, че прилича на женкар, по устните му се появи весела усмивка на еснаф, когото са засегнали по слабото място. Шкафовете (той произнасяше тази дума така, както я произнасяше народът) бяха пълни с множество сребърни съдове от домакинството му. Очите на вдовицата пламнаха, когато му помогна да разопакова и нареди разни лъжици за сипване на супа и за рагу, лъжиците и вилиците, приборите за зехтин и оцет, сосиерите, многото блюда, сервизите за закуска от позлатено сребро, с една дума, всички кой от кой по-хубави съдове, които тежаха няколко килограма и с които той не желаеше да се раздели. Тези подаръци му напомняха разни тържествени случаи от семейния му живот.