— Това е — каза той на госпожа Воке, като държеше едно голямо блюдо и една чашка, чийто похлупак представляваше две гургулици, които се целуват, — това е първият подарък, който получих от жена си в деня на годишнината от сватбата ни. Клетата жена! Беше ги купила с моминските си спестявания. Да ви кажа ли, госпожо, готов съм по-скоро да копая земята с нокти, отколкото да се разделя с тях. Слава Богу, в тази чашка ще мога да пия кафето си всяка сутрин, докато съм жив! Не съм за оплакване, имам хляб на полицата, и то за дълго.
Накрая госпожа Воке видя добре със своето свраче око няколко държавни облигации, които, набърже пресметнати, можеха да дадат на този прекрасен Горио един доход от осем до десет хиляди франка годишно. От този ден на госпожа Воке, родена дьо Конфлан, която беше навършила четиридесет и осем години, от които признаваше само тридесет и девет, нещо влезе в главата. Макар че долният клепач на очите на дядо Горио беше обърнат, подпухнал, увиснал, което го принуждаваше често да бърше очите си, тя го намери приятен на вид и благовъзпитан. От друга страна, месестите му и изпъкнали прасци, както и дългият му широк нос показваха, че има скрити достойнства, които вдовицата, както изглежда, много ценеше и които се потвърждаваха от кръглото като месечина наивно просташко лице на добродушния човек. Личеше, че той е здраво животно, способно да излее цялата си душа в чувства. Косата му, разделена в средата на път, приличаше на две гълъбови крила, които фризьорът на политехническото училище идваше да вчесва и да пудри всяка сутрин, очертаваше пет лимби върху ниското му чело и украсяваше лицето м у. Макар и да приличаше малко на селянин, той беше толкова изискан и така обилно смъркаше емфие като човек, уверен, че табакерата му винаги ще бъде пълна с най-доброто качество ароматен тютюн от Мартиника, щото в деня, когато господин Горио дойде да живее в пансиона й, госпожа Воке си легна вечерта, като се печеше като яребица в собствената си мас на огъня на желанията, които я обзеха и я подтикваха да остави савана на Воке и да се възроди като госпожа Горио. Да се омъжи, да продаде пансиона, да улови под ръка това изящно цвете на буржоазията, да стане знатна дама в квартала, да събира милостиня за бедните, да прави неделен ден малки излети до Шоази, Соази, Жантий и да ходи на театър, когато поиска, в ложа, без да чака гратиси, които й носеха някои от нейните пансионери през месец юли. Тя мечта за цялото това Елдорадо на дребните парижки семейства. Не бе признала никому, че имаше четиридесет хиляди франка, събирани петаче по петаче. Разбира се, по отношение на богатството тя се смяташе изгодна партия.
„Колкото за останалото, бива ме за човечеца“ — си казваше тя, като се обръщаше в леглото си, сякаш да се увери сама в собствените си прелести, които дебелата Силвия намираше всяка сутрин отпечатани на постелята.
От този ден в продължение на три месеца вдовицата Воке се възползва от фризьора на господин Горио и направи около тоалета си няколко разхода, оправдани от необходимостта да придаде на къщата си известен приличен вид, който да съответства на почтените личности, които я посещаваха. Тя сериозно се замисли да промени състава на пансионерите си, като заявяваше, че занапред ще приема само най-издигнати във всяко отношение хора. Щом се явеше някой чужденец, тя почваше да се хвали с предпочитанието, с което господин Горио, един от най-забележителните и най-уважаваните търговци на Париж, я е удостоил. Тя пръсна обявления, начело на които се четеше: „ДОМ ВОКЕ“. Той е, казваше тя, един от най-старите и най-уважаваните домашни пансиони в Латинския квартал. От него се откриваше една от най-приятните гледки към долината на Гоблените (която се виждала от третия етаж) и хубава градина, в дъното на която се простираше липова алея. Споменаваше също така за хубавия въздух и за тишината. Това обявление й доведе госпожа контеса дьо л’Амберменил, тридесет и шест годишна жена, която очакваше уреждането на делата около пенсията, на която имаше право като вдовица на генерал, загинал на бойните поля. Госпожа Воке се погрижи за храната й, пали печка в салоните близо шест месеца и удържа така добре обещанията в своето обявление, че похарчи и малко от готовите си пари. Затова контесата обещаваше на госпожа Воке, като я наричаше скъпа приятелко, че ще й доведе баронеса дьо Вомарланд и вдовицата на полковник конт Пикоазо, две нейни приятелки, които чакали да се свърши срокът им в един пансион в Маре, много по-скъп от пансиона „Воке“. Тези госпожи впрочем щели да бъдат много богати, когато военните канцеларии уредят работата им.