Застиналата усмивка не слизаше от устата на дядо Горио, който слушаше с удоволствие тази мила кавга.
— Дете! Вие сте застанали пред прага на живота — продължи тя, като улови Йожен за ръката, — намирате една непреодолима за мнозина преграда, една женска ръка я отстранява, а вие се отдръпвате! Но вие ще имате успех, ще притежавате огромно богатство, успехът е написан върху прекрасното ви чело. Не ще ли можете да ми върнете тогава това, което днес ви давам в заем? Някога жените не са ли подарявали на рицарите си доспехи, шпаги, шлемове, ризници, коне, за да се бият от тяхно име по турнирите? Слушайте, Йожен, вещите, които ви предлагам, са временното оръжие, сечивата, необходими за този, който иска да представлява нещо. Таванчето, в което живеете, ако прилича на стаята на баща ми, е много хубаво, нали! Но няма ли да вечеряме? Да ме натъжи-те ли искате? Отговорете де! — каза тя, като му разтърси ръката. — Боже мой, татко, убеди го или си отивам и никога вече няма да ме види.
— Ще го убедя — каза дядо Горио, като се изтръгна от унеса, в който бе изпаднал. — Драги господин Йожен, вие ще вземете пари взаем от някакъв евреин, нали?
— Ще трябва да направя това! — каза той.
— Така, пипнах ви — продължи старецът, като извади един лош, износен кожен портфейл. — Аз станах евреин и платих всички ваши сметки, ето ги. За всичко, което се намира тук, вие не дължите нищо. Сумата не е особено голяма — най-много пет хиляди франка. Давам ви ги взаем. Ще напишете на късче хартия разписка и по-късно ще ми ги върнете.
Сълзи потекоха от очите на Йожен и Делфина — двамата се спогледаха изненадани.
Растиняк стисна ръката на стареца.
— Е, какво? Нали сте мои деца? — каза дядо Горио.
— Но, мили татко, как направихте всичко това? — запита госпожа дьо Нюсенжен.
— Много просто — отговори той. — Като те убедих да го прибереш при себе си и те видях да купуваш вещи като за младоженка, си казах: „Тя няма да може да се справи сама!“ Адвокатът каза, че делото, което ще заведе против мъжа ти, за да го принуди да ти върне състоянието, ще продължи повече от шест месеца. Добре, тогава продадох своята доживотна годишна рента от хиляда триста и петдесет ливри; с петнадесет хиляди уредих хиляда и двеста франка, умело вложени пожизнени ренти, а с останалите пари, мои деца, платих на вашите търговци. Наех си ей там горе една стая за петдесет екю годишно, с четиридесет су дневно ще живея като принц, дори ще ми остава нещо. Други разноски нямам, дрехи почти не ми трябват. Петнадесет дни вече как се усмихвам под мустак и си казвам: „Колко ще бъдат щастливи!“ Е, кажете, не сте ли щастливи?
— Ах, татко, татко! — каза госпожа дьо Нюсенжен и скочи на коленете на баща си.
Тя го обсипа с целувки, погали бузите му с русите си коси и сълзите й закапаха върху светналото му и подмладено лице.
— Мили татко, вие сте истински баща! Не, няма под небето друг баща като вас. Йожен ви обичаше и преди това, а колко ли ще ви обича сега!
— Деца мои — каза дядо Горио, който от десет години не бе почувствал сърцето на дъщеря си да тупти до неговото сърце, — Делфинет, нима искаш да умра от радост? Клетото ми сърце ще се пръсне! Е, господин Йожен, разплатихме ли се вече.
И старецът прегърна дъщеря си така силно, така буйно, че тя извика:
— Ах, заболя ме!
— Заболя ли те? — каза той, като побледня.
Той я изгледа със свръхчовешка мъка. За да нарисуваме както трябва лицето на този Христос на бащинството, би трябвало да търсим сравнения в картините, които майсторите на четката са създали, за да представят страданията, които Спасителят на хората е понесъл за благото на света. Дядо Горио целуна много нежно колана, който бе притиснал с ръката си.
— Не, не, не те заболя, нали? — продължи той да я разпитва с усмивка. — Мене ме заболя от твоя вик. Всичко това струваше по-скъпо — пошепна той на дъщеря си, като й целуна внимателно ухото, — обаче трябва да го заблудим, иначе ще се разсърди.
Йожен беше потресен пред неизчерпаемата самоотверженост на този човек и го гледаше с такова добродушно възхищение, което за младите е цяла вяра.
— Ще бъда достоен за всичко това! — извика той.
— О, Йожен, това, което казахте, е толкова хубаво!
И госпожа дьо Нюсенжен целуна студента по челото.
— Заради тебе той се отказа от госпожица Тайфер и от милионите й — каза дядо Горио. — Да, девойката ви обичаше, а сега, когато брат й умря, тя е богата като Крез.
— Ах, защо й разказвате това? — извика Растиняк.
— Йожен — пошепна, му Делфина на ухото, — аз вече съжалявам за днешната вечеря! Ах, аз ще ви обичам много и винаги ще ви обичам!
— Този ден е най-хубавият за мене, откак се омъжихте — каза дядо Горио. — Господ може да ми изпрати колкото мъки си иска, стига само да не са от вас, и аз ще си кажа: „Тази година през месец февруари аз бях в продължение на един миг по-щастлив, отколкото могат да бъдат щастливи хората през целия си живот.“ Погледни ме, Фифин — каза той на дъщеря си. — Много е хубава, нали? Кажете ми, срещали ли сте други жени с нейния хубав цвят на лицето и с такава малка трапчинка? Не, нали? Е добре, аз съм създал тази прекрасна жена. Отсега нататък, когато бъде щастлива с вас, тя ще стане много по-хубава. Ако ви трябва моето местенце в рая, съседе — каза той, — отстъпвам ви го — аз мога да отида и в ада. Хайде да се храним, да се храним — продължи той, като не знаеше вече какво говори, — тук всичко е наше!