— Милият татко!
— Ако знаеше, дете мое — каза той, като стана, приближи се до нея, улови главата й и я целуна по косата, точно в средата, където тя се разделяше на две плитки, — ако знаеш колко щастлив можеш да ме направиш, и то с толкова малко! Идвай понякога да ме виждаш, аз ще съм там горе, ще трябва да направиш само една крачка. Дай ми дума, хайде!
— Да, мили татко!
— Повтори пак!
— Да, добри ми татко!
— Мълчи, ако остане на мене, ще те накарам да ми го повтаряш сто пъти. Хайде да вечеряме.
Цялата вечер премина в детинщини и дядо Горио беше също така палав като другите. Той лягаше в нозете на дъщеря си, за да ги целува; гледаше я продължително в очите; търкаше главата си в роклята й, с една дума, вършеше лудории като млад и нежен любовник.
— Виждате ли — каза Делфина на Йожен, — когато баща ни е при нас, трябва да бъдем само негови. А това понякога много ще ни стеснява.
Йожен, който вече няколко пъти изпита чувството на ревност, не можеше да не одобри думите й, които таяха зародиша на пълна неблагодарност.
— А кога ще бъде готово жилището? — попита Йожен, като огледа стаята. — Значи, тази вечер ще трябва да се разделим?
— Да, но утре ще дойдете да вечеряте с мене — каза тя хитро. — Утре е ден на Италианците.
— Аз ще отида в партера! — каза дядо Горио.
Беше полунощ. Колата на госпожа Нюсенжен чакаше. Дядо Горио и студентът се върнаха в пансиона „Воке“, като се разговаряха по пътя за Делфина с все по-нарастващ възторг, който предизвика любопитна словесна борба между тия две неудържими страсти. Йожен не можеше да скрие от себе си, че любовта на бащата, неосквернявана от никаква лична облага, засенчва неговата любов със своята чистота и със силата си. Кумирът бе всякога хубав и чист в очите на бащата, обожаването му растеше със спомените от миналото и надеждите в бъдещето. Намериха госпожа Воке сама, седнала до печката между Силвия и Кристоф. Старата собственица на пансиона приличаше на Марий всред развалините на Картаген. Тя очакваше единствените двама пансионери, които й бяха останали, като споделяше тъгата си със Силвия. Макар че лорд Байрон е приписал на Тасо доста хубави жалби, те са много по-малко правдиви от жалбите, които излизаха от устата на госпожа Воке.
— Значи, утре сутринта, Силвия, ще направиш само три чаши кафе. Ох! Опустя ми къщата, как да не ми се къса сърцето? Какъв ще бъде животът без пансионерите ми? Никакъв. Къщата ми остана без хора. В празна къща няма живот. Какво сгреших пред Бога, че ме сполетяха всички тези нещастия? Запасът ни от фасул е за двадесет души. Да влезе полиция в къщата ми! Значи, сега ще ядем само картофи. Ще трябва да уволня Кристоф!
Савоецът, който бе заспал, се сепна и извика:
— Какво обичате, госпожо?
— Горкото момче, то е вярно като куче! — каза Силвия.
— Сега е мъртъв сезон, сега всеки се е настанил. Отде ще намеря пансионери? Ще се побъркам! И тази вещица Мишо-но, която ми взе Поаре! Какво ли му правеше, та привърза към себе си този човек, да тича подире й като кученце?
— Ах, госпожо — поклати глава Силвия, — старите моми знаят много хитрини.
— Бедният господин Вотрен, когото изкараха каторжник — продължи вдовицата, — да си кажа право, Силвия, още не мога да повярвам това. Такъв весел човек, който пиеше „Глория“ за петнадесет франка на месец и си плащаше винаги честно и почтено.
— И който имаше такава широка ръка! — добави Кристоф.
— Тук трябва да има грешка! — заяви Силвия.
— Не, той сам призна — продължи госпожа Воке, — И като си помисля, че всичко това стана в моя дом, в един квартал, където не минава жива душа! Честна дума, струва ми се, че сънувам. Защото, виждаш ли, видяхме какво стана с Людовик XVI, видяхме падането на императора, видяхме го как се върна и падна отново, всичко това бе в реда на възможното. Но това не може да се случи със семейните пансиони. Без крал може, но без ядене не може; и когато това стане с една почтена жена, родена дьо Конфлан, която храни пансионерите си винаги с хубави гозби, навярно е настанал краят на света… Но, разбира се, това е краят на света!