Часът беше един след полунощ, а Растиняк все още се намираше у госпожа дьо Нюсенжен. Най-после след едно пламенно сбогуване, след сбогуване, пълно с обещания за бъдещи радости, тя му каза тъжно:
— Толкова съм страхлива, толкова съм суеверна, наречете предчувствията ми, както искате, но треперя от страх да не заплатя щастието си с някоя ужасна беда.
— Дете! — каза Йожен.
— Ах! Тази вечер наистина съм дете — засмя се тя.
Йожен се върна в пансиона „Воке“ с увереността, че ще го напусне на другия ден; из пътя той се предаде на онези прекрасни мечти, изпитвани от всички млади хора, крито още пазят на устните си лъха на щастието.
— Е, какво? — запита дядо Горио, когато Растиняк мина край вратата му.
— Утре — отговори Йожен, — утре ще ви разкажа всичко.
— Всичко, нали? — извика старецът. — Легнете си сега! От утре ще заживеем нашия щастлив живот.
IV. Смъртта на бащата
На другия ден Горио и Растиняк чакаха само благоволението на носача, за да напуснат пансиона, когато към обяд изтрополи кола, която спря точно пред входа на пансиона „Воке“ на улица „Ньов Сент Женевиев“. От колата слезе госпожа дьо Нюсенжен и запита дали баща й е още в пансиона. Силвия й каза, че е още тук, и тя бърже се изкачи по стълбите. Йожен беше в стаята си, без съседът му да знае това. През време на закуската той бе помолил дядо Горио да пренесе вещите му, като му каза, че към четири часа ще се намерят на улица „Артоа“. Но докато старецът търсеше носачи, Йожен, след като се мярна в университета за проверката, се върна, без да го усети някой, за да прегледа сметката си с госпожа Воке, защото не искаше да оставя тази работа на Горио, който в своето увлечение сигурно щеше да плати вместо него. Госпожа Воке бе излязла. Йожен се качи в стаята си, за да види дали не е забравил нещо, и много се зарадва, че му бе дошла на ум тази мисъл, като видя в чекмеджето на масата си полицата, която бе дал на Вотрен и която бе захвърлил безгрижно в деня, когато я изплати. Понеже нямаше огън, той се готвеше да я разкъса на парченца, но понеже позна гласа на Делфина, не пожела да вдига никакъв шум и се спря да чуе какво ще каже, като си мислеше, че тя не може да има никаква тайна от него. Но още като чу първите й думи, той намери, че разговорът между бащата и дъщерята е много интересен и продължи да слуша.
— Ах, татко — каза тя. — Дано си се сетил да поискаш сметка за богатството ми навреме, та да не бъда разорена. Мога ли да говоря свободно?
— Да, вкъщи няма никого — каза дядо Горио с изменен глас.
— Какво ти става, татко? — запита госпожа дьо Нюсенжен.
— Ти току-що ме удари със секира по главата-отговори старецът. — Нека Бог ти прости, чедо мое! Ти не знаеш колко те обичам; ако знаеше, нямаше да ми говориш така изведнъж такива неща, особено ако положението не е отчаяно. Какво ти е наложило впрочем да дойдеш тук, като знаеш, че след малко щяхме да бъдем на улица „Артоа“?
— Ах, татко, може ли човек да обмисля първите си постъпки, когато го е постигнало нещастие? Аз съм като луда! Вашият адвокат ни откри малко по-рано нещастието, което сигурно щеше да избухне по-късно. Старата ви търговска опитност ще ни потрябва и аз изтичах да ви намеря, както човек се лови за сламка, когато се дави. Когато господин Дервил видял, че Нюсенжен му създава хиляди пречки, заплашил го, че ще заведе дело против него, като му казал, че скоро ще получи решение от председателя на съда. Тази сутрин Нюсенжен дойде при мене и ме запита дали не съм решила да разоря и себе си, и него. Отговорих му, че не разбирам нищо от тия работи, че имам едно състояние, че трябва да се ползвам от него, а всичко, което се отнася до тоя спор, е работа на моя повереник; от това аз не разбирам нищичко и не бих могла и да разбера. Нали вие ме посъветвахте да говоря така?
— Да! — отговори дядо Горио.
— След това — продължи Делфина — той ме посвети в своите работи. Бил вложил всички свои и мои капитали в току-що започнати предприятия, за които станало нужда да вложи и големи суми в чужбина. Ако го заставя да ми върне зестрата, той ще бъде принуден да се обяви в несъстоятелност, а ако почакам една година, дава ми честна дума, че ще ми върне състоянието в двойни и тройни размери, като вложи капиталите ми в покупката на недвижими имоти, които в края на краищата ще бъдат мои. Той говореше искрено, драги татко, и ме изплаши. Поиска ми прошка за поведението си, даде ми свобода в живота, разреши ми да си живея, както си искам, само при едно условие: да му дам неограничени права да ръководи сделките от мое име. За да ми докаже честните си намерения, обеща ми да вика всеки път, когато пожелая, господин Дервил, за да проверява дали книжата, по силата на които ще ме направи собственица, са изготвени правилно. С една дума, той ми се предаде с вързани ръце и крака. Поиска да управлява още две години предприятието и ме помоли да не харча за себе си нищо повече от онова, което той ми отпуска. Даде ми доказателство, че всичко, което може да направи, ще е да запази външно благосъстояние, че вече се е разделил с танцувачката си, че щял да бъде принуден да прави тайно извънредно голяма икономия, за да доведе докрай своите предприятия, без да накърни доверието си. Аз се отнесох с него грубо, поставих всичко под съмнение, за да го изкарам из търпение и да науча нещо повече: той ми показа книгите си и в края на краищата заплака. Никога не бях виждала мъж в такова състояние. Той си бе изгубил ума, говореше, че ще се самоубие, бълнуваше. Просто го съжалих.