— Добро утро, Нази — каза баронесата. — Чудно ли ти се вижда, че съм тук? Аз се виждам с баща си всеки ден.
— Откога?
— Ако и ти беше идвала, щеше да знаеш.
— Не се заяждай, Делфина — каза плачливо контесата. — Много съм нещастна, изгубена съм, да, съвсем съм изгубена този път, бедни ми татко!
— Какво ти е, Нази? — възкликна дядо Горио. — Кажи ни всичко, чедо мое. Тя побледня! Делфина, помогни й, бъди добра към нея, ще те обичам още повече, ако мога!
— Моя клета Нази — каза госпожа Нюсенжен, като накара сестра си да седне, — говори, само ние двамата ще те обичаме винаги достатъчно много, за да ти простим всичко. Както виждаш, семейните чувства са най-трайни.
Тя й даде да помирише някакви соли и контесата се съвзе.
— Ще умра от всичко тава — каза дядо Горио. — Хайде — продължи той, като разрови торфа в камината, — приближете се и давете. Студено ми е. Какво ти е, Нази? Говори по-бърже, ти ме убиваш…
— Моят мъж — каза нещастната жена — знае всичко. Спомняте ли си, татко, за онази полица на Максим преди известно време? Тя не беше първата. Бях изплатила вече много такива полици. Около началото на януари господин дьо Траи ми изглеждаше особено тъжен. Той не ми казваше нищо, но и най-малката дреболия е достатъчна, за да прочетеш в сърцето на тези, които обичаш; после има и предчувствия. С една дума, той беше по-мил, бе по-нежен от всеки друг път и аз бях по-щастлива. Бедният Максим! После ми каза, че се прощавал мислено с мене, че искал да си пръсне черепа! Най-после толкова разпитвах, толкова го молих, стоях два часа на колене пред него… и той ми каза, че дължи сто хиляди франка! Ах, тате, сто хиляди франка! Полудях! Вие нямате, бях измъкнала всичко…
— Не — каза дядо Горио, — не можех да ги намеря, освен да ги открадна. Но щях да ги открадна, Нази! Ще открадна.
Като чуха тези тъжни думи, които приличаха на предсмъртно хъркане, в което звучеше агонията на безсилната бащинска обич, двете сестри замълчаха. Кой егоист би останал равнодушен пред този отчаян вик, който като камък, хвърлен в пропаст, показваше дълбочината й?
— Аз ги намерих, като заложих нещо, което не ми принадлежеше — каза контесата и се обля в сълзи.
Делфина се трогна и заплака, като сложи глава на рамото на сестра си.
— Значи, всичко е истина! — каза тя.
Анастази наведе глава, госпожа дьо Нюсенжен я прегърна пламенно, целуна я нежно и като я притисна до сърцето си, каза:
— Тук винаги ще бъдеш обичана, без някой да те осъжда.
— Ангелчета мои — каза немощен дядо Горио, — защо само нещастието може да ви сближи?
— За, да спася живота на Максим, с други думи, за да спася цялото си щастие — продължи контесата, насърчена от тези прояви на топла и затрогваща обич, — занесох у онзи лихвар, когото познавате, онова адско изчадие, което нищо не е в състояние да омилостиви, у господин Гобсек, семейните брилянти, на които господин дьо Ресто толкова държи, и ги продадох заедно с моите на лихваря. Продадох ги! Разбирате ли? Той бе спасен, но аз, аз загинах. Ресто узна всичко.
— От кого? Как? Кажи да го убия! — извика дядо Горио.
— Вчера той ме повика в стаята си. Аз отидох… „Анастази — каза ми той с такъв глас… (о, гласът му беше достатъчен, аз разбрах всичко) — къде са брилянтите ви?“ — „У мене.“ — „Не — каза той, като ме гледаше, — те са там върху скрина ми.“ И посочи кутията, която бе покрил с кърпата си. „А знаете ли кой ми ги донесе?“ — запита ме той. Аз паднах на колене… разплаках се и го запитах от каква смърт иска да умра.
— Каза ли това? — извика Горио. — Кълна се в светото божие име, че този, който причини зло на едната или другата от вас, докато аз съм жив, може да бъде уверен, че жив ще го изгоря. Да, ще го разкъсам на парчета като…
Дядо Горио млъкна, думите заглъхнаха в гърлото му.
— Най-после, мила моя, той поиска от мене нещо по-тежко и от смъртта! Не дай Боже никоя жена да чуе това, което аз чух!
— Аз ще убия този човек! — каза дядо Горио спокойно. — Но той има само един живот, а ми дължи два. Е, какво стана след това? — запита той, като погледна Анастази.
Ще ви кажа — продължи контесата след малко, — той ме изгледа и каза: „Анастази, ще премълча всичко, няма да се разделяме, ние имаме деца. Няма да се бия с господин дьо Траи, може да не го улуча, а да го премахна по друг начин, може да попадна под ударите на човешкото правосъдие. Да го убия в обятията ви, значи да опетня честта на децата ви, но за да не погубя нито вашите деца, нито баща им, нито себе си, аз ви предлагам две условия. Отговаряйте: «Имам ли собствено дете?»“ Отговорих: „Да.“ — „Кое?“ — запита той. „Ернест, голямото.“ — „Добре — каза той. — Сега закълнете се, че занапред ще ми се покорявате в едно.“ Аз се заклех. „Ще подпишете, че сте ми продали имота си, когато поискам това от вас.“