— Но — казваше тя — канцелариите още нищо не са свършили.
Следобед двете вдовици се качваха заедно в стаята на госпожа Воке и разговаряха, като пиеха ликьор, ядяха лакомства, предназначени само за устата на хазайката. Госпожа дьо л’Амберменил напълно одобри намеренията на госпожа Воке към господин Горио, отлични намерения, за които впрочем тя се бе досетила още от първия ден, тъй като намираше, че господин Горио е съвършен човек.
— Ах, драга госпожо, той е мъж, здрав като камък — й казваше вдовицата, — съвършено запазен мъж, който може да достави още много удоволствия на една жена.
Контесата великодушно забеляза на госпожа Воке, че нейното облекло не отговаря на стремежите й.
— Трябва да се поставите на бойна нога — казваше й тя.
След дълги изчисления двете вдовици отидоха заедно в Пале Роял, дето купиха от „Галери дьо Боа“ шапка с пера и малка шапчица. Контесата заведе приятелката си в магазина „Петит Жанет“, дето заедно избраха рокля и шал. Когато всички тези бойни припаси се употребиха и вдовицата бе поставена „на бойна нога“, тя заприлича съвсем на фирмата на „Бьоф а ла мод“. Въпреки това тя дотолкова се хареса в тая премяна, че се почувства задължена към контесата и макар че не беше много от щедрите, я помоли да приеме от нея една шапка за двадесет франка. Наистина тя смяташе да помоли контесата за услуга — да подпита господин Горио и да каже няколко добри думи за нея. Госпожа дьо л’Амберменил много приятелски се нагърби с тая поръчка и започна да обсажда стария производител на фиде, с когото успя да има един разговор. Но след като го намери много свенлив, да не кажем неподатлив на опитите, които й внуши нейното собствено желание да го съблазни за своя собствена сметка, тя си излезе възмутена от простащината му.
— Ангел мой — каза тя на милата си приятелка, — нищо няма да изтръгнете от този човек. Той е ужасно недоверчив, скъперник, глупак и тъпак, който ще ви навлече само неприятности.
Изглежда, че между господин Горио и госпожа дьо л’Амберменил бяха станали такива работи, че контесата дори не пожела да остане в един дом с него. На другия ден тя си замина, като забрави да плати шестте месеца пансион и като остави залог няколко вехтории, оценени за пет франка. Макар че вложи много усърдие, за да я намери, госпожа Воке не можа да получи никакви сведения в Париж за контеса дьо л’Амберменил. Тя често приказваше за тази нещастна случка, като се оплакваше от прекаленото си доверие, макар че бе по-мнителна от котка: но тя приличаше на много от хората, които нямат доверие на своите близки, а се предават на първия срещнат. Странно, но действително душевно явление, чиито корени лесно могат да се открият в човешкото сърце. Може би някои хора вече няма какво да печелят от ония, с които живеят. След като са им показали празнотата на душите си, те се смятат тайно осъдени от тях, и то със заслужена строгост. Обаче, изпитвайки непобедимата нужда от ласкателства, каквито им липсват, или пък измъчвани от горещото желание да се покажат, че имат качества, каквито нямат, те се надяват да спечелят сърцето или уважението на ония, които са им чужди, с опасността да се изложат един ден и пред тях. В края на краищата има хора, родени користолюбци, които не правят никакво добро на своите близки и приятели тъкмо защото са длъжни да го правят. Като правят услуга на непознати, те ласкаят своето самолюбие: колкото по-близко до тях са техните приятели, толкова по-малко те обичат — колкото са по-далеч, толкова по-услужливи стават те. Госпожа Воке несъмнено имаше в себе си тия две по същество дребнави, лъжливи, отвратителни черти.