— Не подписвай! — извика дядо Горио. — Не подписвай никога. Ах, ах, господин дьо Ресто, вие не можете да направите една жена щастлива, тя търси и намира щастието си на друго място, а вие я наказвате за глупавата си немощ… Но аз съм тук, стойте! Аз ще се изпреча на пътя ви. Нази, бъди спокойна. А, той държи на наследника си! Добре, добре! Аз ще отвлека сина му, който, дявол да го вземе, е мой внук. Мога да отида свободно при това сополанче. Ще го отведа на село, ще се грижа за него, бъди спокойна. Ще накарам това чудовище да се предаде, като му кажа: „Да се разберем, ако искаш да ти върна сина, върни на дъщеря ми имуществото й и я остави да си живее така, както тя си иска.“
— Татко!
— Да, аз съм твой баща. О, аз съм истински баща. Нека този проклет благородник не измъчва дъщерите ми. Гръм и мълния! Не зная какво тече в жилите ми. Изглежда, че имам кръв на тигър, иска ми се да разкъсам тия двама мъже. О, мои деца, значи, такъв е вашият живот. Но това е моята смърт… Какво ще стане с вас, когато няма да ме има вече? Бащите би трябвало да живеят, докато децата им са живи. Боже мой, колко лошо си наредил света! Не би трябвало да допускаш да страдаме заради децата си. Мои мили ангелчета, какво, само защото сте нещастни ли сте дошли при мене? Та вие ми показвате само вашите сълзи. Да, виждам, че ме обичате. Идвайте, идвайте тук, за да се оплаквате! Сърцето ми е широко, може да побере всичко… Да, но напразно ще го разкъсвате, късовете ще се превърнат пак в бащински сърца. Иска ми се да взема мъките ви, да страдам вместо вас… Ах, като малки вие бяхте много щастливи…
— Само това време беше хубаво за нас — каза Делфина. — Къде е онова време, когато се спускахме от чувалите в големия хамбар?
— Татко, това не е всичко — пошепна Анастази на ухото на Горио, който подскочи. — Аз не продадох брилянтите за сто хиляди франка. Максим е даден под съд. Остават да се изплатят още само дванадесет хиляди франка. Той ми даде дума, че ще се вразуми, че вече няма да играе. На този свят ми остава само любовта му, аз платих много скъпо за нея и ще умра, ако ме лишат от нея. Пожертвах за него всичко: богатство, чест, деца, спокойствие. О, направете така, че Максим да бъде поне свободен, да не загуби честта си, да може да остане всред обществото, където ще съумее да си създаде положение. Сега той ми дължи само щастието си, ние имаме деца, които биха останали на улицата. Всичко ще бъде загубено, ако го затворят в „Сент Пелажи“.
— Нази, аз вече нямам пари. Нищо, нищо нямам! Това е краят на света. О! Светът ще рухне, положително ще рухне! Вървете си, спасете най-напред себе си! Ах, имам още едни сребърни обици, шест сребърни прибора, първите, които купих през живота си. Най-после имам само хиляда и двеста франка годишна рента…
— Ами какво направихте с безсрочните си ренти?
— Продадох ги, като задържах само този малък доход за нуждите ми. Трябваха ми дванадесет хиляди франка, за да наредя едно жилище на Фифина.
— У вас ли, Делфина? — запита госпожа дьо Ресто сестра си.
— О, не е ли все едно — каза дядо Горио, — дванадесетте хиляди франка са изразходвани.
— Разбирам — каза контесата. — За господин дьо Растиняк. Ах, моя мила Делфина, опомни се! Погледни докъде съм стигнала!
— Господин дьо Растиняк, мила моя, е младеж, който не е способен да разори любимата си.
— Благодаря, Делфина!… В тежкото положение, в което се намирам, аз очаквах нещо повече от тебе, но ти никога не си ме обичала.
— Напротив, тя те обича, Нази — извика дядо Горио. — Преди малко тя ми казваше, че те обича. Ние говорехме за тебе, тя твърдеше, че ти си красива, а тя е само хубава!
— Хубава! — повтори контесата. — Нейната хубост е бездушна.
— И така да е — каза Делфина, като се изчерви, — ами ти как се отнесе с мене? Ти се отказа от мене, направи да ми затворят вратите на всички къщи, в които желаех да вляза; с една дума, ти не пропусна и най-незначителния случай, за да ми причиниш мъка. А аз идвала ли съм като тебе да измъквам от горкия татко хиляда по хиляда франка цялото му състояние и да го докарам до сегашното му положение? Това е твоя работа, сестро моя. Виждала съм се с баща ни винаги, когато съм могла, не съм го пъдила от дома си, не съм идвала да му лижа ръцете, когато съм имала нужда от него. Аз и не знаех, че той е похарчил тия дванадесет хиляди франка за мене. Аз имам ред в работите си, ти знаеш това. А когато татко ми е правил подаръци, никога не съм ги изпросвала.
— Ти бе по-щастлива от мене: господин дьо Марсе беше богат, ти разбра нещо от това. Ти всякога си била презряна като златото. Сбогом, уверих се, че нямам нито сестра, ни…