— Мълчи, Нази! — извика дядо Горио.
— Само сестра като тебе може да повтаря това, което никой вече не вярва, ти си чудовище! — каза й Делфина.
— Деца мои, деца мои, мълчете или ще се убия пред вас!
— Прощавам ти, Нази — продължи госпожа дьо Нюсенжен, — ти си нещастна жена. Но аз съм по-добра от тебе. Да ми кажеш това тъкмо когато се чувствах способна да направя всичко, за да ти помогна, дори да вляза в стаята на мъжа си, което не бих направила нито за себе си, нито за… Това е достойно за всичкото зло, което си ми сторила от девет години насам…
— Деца мои, деца мои, прегърнете се! — каза дядо Горио. — Вие сте два ангела.
— Не, оставете ме! — кресна контесата, която дядо Горио бе уловил за ръката, и отблъсна прегръдката на баща си. — Тя е по-безмилостна и от мъжа ми. Човек би могъл да помисли, че тя е образец на всички добродетели!
— Предпочитам хората да знаят, че дължа пари на господин дьо Марсе, отколкото да призная, че господин дьо Траи ми струва двеста хиляди франка! — отговори госпожа дьо Нюсенжен.
— Делфина! — извика контесата, като пристъпи крачка към нея.
— Казвам ти истината, а ти ме клеветиш! — отговори студено баронесата.
— Делфина, ти си една…
Дядо Горио се спусна към контесата, задържа я и не я остави да говори, като запуши устата й с ръка.
— Боже мой, тате, какво си пипал тази сутрин? — попита го Анастази.
— Да, виновен съм — каза нещастният баща, като избърса ръцете от панталоните си. — Но не знаех, че ще дойдете, местех се!
Той се радваше, че си навлече укора, който насочи върху него гнева на дъщеря му.
— Ах — продължи той, като седна, — вие късате сърцето ми. Умирам, деца мои! Главата ми гори, сякаш в нея има огън… Бъдете мили, обичайте се! Иначе ще ме убиете. Делфина, Нази, и двете имахте право, и двете бяхте виновни. Хайде, Дедел! — продължи той, като обърна към баронеса-та пълни със сълзи очи. — Трябват й дванадесет хиляди, да й ги намерим. Не се гледайте така (той коленичи пред Делфина). Искай й извинение, за да ми доставиш удоволствие — пошепна й той на ухото, — тя е най-нещастната, хайде!
— Моя клета Нази — каза Делфина, ужасена от дивия и безумен израз на мъка върху лицето на баща си, — сбърках, целуни ме…
— Ах, вие вливате балсам в сърцето ми — извика дядо Горно, — но къде да намерим дванадесет хиляди франка? Ако ида вместо някого войник?
— Ах, татко — казаха двете дъщери, като го заобиколиха, — не, не!
— Бог ще ви възнагради за тази мисъл; и живота си да дадем, няма да ти се отплатим! Нали, Нази? — каза Делфина.
— И освен това, бедни татко, това би било капка в морето! — забеляза контесата.
— Ами нищо ли не струва кръвта ми? — извика отчаян старецът. — Ще стана роб на този, който те спаси, Нази! Ще убия и човек вместо него. Ще направя като Вотрен, ще отида в каторгата, ще…
Той се опря като гръмнат.
— Нямам нищо вече! — продължи той, като скубеше косите си. — Да знаех откъде да открадна, но е мъчна работа да намериш откъде да откраднеш. А освен това, за да обера някоя банка, ми трябват време и хора. И така, трябва да умра, не ми остава нищо друго, освен да умра. Да, не ме бива вече за нищо, аз не съм вече баща! Не! Тя ми иска, тя се нуждае, а аз, окаяният, нямам нищо. Ах, стари престъпнико, ти си осигури пожизнени ренти, а имаш дъщери! Значи, не ги обичаш? Пукни, пукни като куче, понеже си куче! Да, аз съм по-лош от куче, кучето не би постъпило така. Ах, главата ми, главата ми кипи!…
— Татко! — извикаха двете млади жени, като го заобиколиха, за да му попречат да удари главата си в стената. — Бъди разумен!
Той ридаеше. Ужасен, Йожен взе полицата, която бе подписал за Вотрен и чиято марка бе за по-голяма сума, поправи сумата, направи редовна полица за дванадесет хиляди франка, на заповедта на Горио, и влезе в стаята му.
— Ето парите, които ви са необходими, госпожо — каза той, като подаде полицата. — Бях заспал, разговорът ви ме събуди и така узнах какво дължа на господин Горио. Ето полицата, която можете да сконтирате, аз ще я изплатя точно в определения срок.
Контесата държеше полицата като вкаменена.
— Делфина — каза тя пребледняла и разтреперана от гняв, ярост и бяс, — прощавах ти всичко, Бог ми е свидетел, но това! Господинът бил тук, ти си знаела това и си позволи низостта да си отмъстиш, като ме остави да му поверя своите тайни, живота си, живота на децата си, позора си, честта си! Махни се, ти не си вече нищо за мене, мразя те и ще ти причиня най-голямото зло, което мога да ти причиня… ще…
Яростта прекъсна думите й, гърлото й пресъхна.
— Но той е мой син, наше дете, твой брат, твой спасител! — извика дядо Горио. — Прегърни го, Нази! Ето, аз го прегръщам — продължи той, като притисна буйно Йожен. — О, дете мое, ще ти бъда нещо повече от баща, ще ти бъда вместо семейство. Ако бях Бог, щях да сложа в краката ти вселената. Но, Нази, целуни го, той не е човек, той е ангел, истински ангел!