— Оставете я, татко, тя е луда! — каза Делфина.
— Луда, луда! Ами ти, ти каква си? — извика госпожа дьо Ресто.
— Деца, ще умра, ако продължавате — извика старецът и падна на леглото си като сразен от куршум. „Те ме убиват!“ — каза си той.
— Контесата погледна Йожен; поразен от ужасната сцена, той стоеше като вкаменен.
— Господине?… — каза му тя, като го запитваше с довиждане, с глас, с поглед, без да обръща внимание на баща си, на когото Делфина бърже разкопчаваше жилетката.
— Госпожо, ще платя и ще мълча! — отговори той, без да дочака въпроса.
— Нази, ти уби баща ни! — каза Делфина, като посочи падналия в безсъзнание старец на сестра си, която избяга от стаята.
— Прощавам й — каза старецът, като отвори очи, — положението й е ужасно и може да подлуди и по-твърд човек. Утешавай Нази, бъди добра към нея, дай дума на нещастния си баща, който умира — каза той на Делфина, като стискаше ръката й.
— Но какво ви е? — запита тя съвсем изплашена.
— Нищо, нищо — отвърна бащата, — ще мине. Нещо притиска челото ми, силно главоболие… Бедната Нази, какво бъдеще я очаква!
В този миг контесата се върна и падна на колене пред баща си.
— Простете! — извика тя.
— Ах — каза дядо Горио, — сега ми причиняваш още по-голяма болка!
— Господине — каза със сълзи на очи контесата на Растиняк, — страданието ме направи несправедлива. Ще ми бъдете ли като брат? — запита тя, като му подаде ръката си.
— Нази — каза й Делфина, като я прегърна, — моя мила Нази, нека забравим всичко!
— Не! — отвърна контесата. — Аз ще си спомням!
— Ангелчета мои — извика дядо — Горио, вие вдигнахте завесата, която бе паднала пред очите ми, вашият глас ме съживи. Прегърнете се още веднъж. Е, кажи, Нази, ще те спаси ли тази полица?
— Надявам се. Ще я подпишете ли и вие, тате?
— Ах, колко съм глупав! Да забравя да подпиша! Не ми се сърди, Нази, прилоша ми. Изпрати да ми кажат, щом всичко се уреди. Не, аз ще дойда. Но не, няма да дойда, не мога да гледам вече мъжа ти, ще го убия на място. А колкото за продажбата на имуществото ти на него, аз ще бъда нащрек. Върви скоро, мое дете, и кажи на Максим да се вразуми.
Йожен стоеше смаян.
— Бедната Анастази винаги е била сприхава! — каза госпожа дьо Нюсенжен. — Но има добро сърце!
— Тя се върна само за подписа на баща ви! — пошепна Йожен на Делфина.
— Така ли мислите?
— Дано се мамя. Пазете се от нея — каза той, като погледна нагоре, сякаш искаше да повери на Бога мисли, които не смееше да изкаже.
— Да, тя винаги е била добра артистка и баща ми се улавя лесно в примките й.
— Как сте, добри ми дядо Горио? — запита Растиняк стареца.
— Спи ми се! — отговори той.
Йожен помогна на Горио да си легне. После, когато старецът заспа, като държеше ръката на дъщеря си, Делфина се отдръпна.
— Довечера в Италианците — каза тя на Йожен — и ще ми кажеш как е баща ми. Утре, господине, ще се преместите. Я да видя стаята ви… О, какъв ужас! — извика тя, като влезе вътре. — Но вие сте били по-зле и от баща ми. Йожен, ти се държа добре. Щях да ви обичам повече, ако беше възможно; но, мой мили, ако искате да забогатеете, не бива да хвърляте току-така през прозореца дванадесет хиляди франка. Конт дьо Траи е комарджия. Сестра ми не иска да разбере това. Той би намерил дванадесетте хиляди франка там, дето печели или губи купища злато.
Едно стенание ги накара да се върнат пак при Горио, който изглеждаше заспал, но когато двамата влюбени се приближиха до него, чуха тези думи:
— Те не са щастливи!
Дали спеше, или беше буден, но тия думи и начинът, по който бяха казани, поразиха тъй силно сърцето на дъщеря му, че тя се приближи до одъра на баща си и го целуна по челото. Той отвори очи и каза:
— Това е Делфина.
— Е, как си, тате? — запита тя.
— Добре съм — отговори той. — Не се безпокой, аз ще изляза. Вървете, вървете, деца мои, и бъдете щастливи.
Йожен придружи Делфина до дома й, но неспокоен от състоянието, в което остави Горио, отказа да вечеря с нея и се върна в пансиона „Воке“. Намери дядо Горио станал и готов да седне на трапезата. Бианшон бе седнал така, че да може да наблюдава добре лицето на производителя на фиде. Като го видя, че взема хляба си и го мирише, за да разбере от какво брашно е замесен, студентът забеляза в неговото движение пълното отсъствие на това, което може да се нарече съзнание на действието, и сбърчи зловещо вежди.