— Седни до мене, господин лекарю от Кошен — каза Йожен.
Бианшон се премести с готовност, за да бъде по-близо до стареца.
— Какво му е? — запита Растиняк.
— Ако не се лъжа, той е загубен! Случило се е нещо необикновено и ми се струва, че скоро ще получи тежък удар. Макар че долната част на лицето му е спокойна, чертите на горната част се опъват неволно към челото му, виж! Освен това очите му са в онова особено състояние, което показва прилив на кръв в мозъка м у. Не ти ли изглежда, че са пълни със ситен прашец? Утре сутринта ще зная повече.
— Няма ли някакво лекарство?
— Никакво. Може би ще бъде възможно да се забави смъртта му, ако се намери начин да се предизвика отлив към крайниците, към краката, но ако до утре вечер признаците на болестта не изчезнат, нещастният старец е изгубен. Знаеш ли причината за болестта му? Навярно е преживял някакво силно сътресение, което не е имал сили да издържи?
— Да — каза Растиняк, като си припомни, че и двете дъщери непрекъснато измъчваха сърцето на баща си. „Делфина поне обича баща си!“ — мислеше Йожен.
Вечерта в Италианците Растиняк заговори малко предпазливо с госпожа дьо Нюсенжен, за да не я уплаши много.
— Не се безпокойте — отговори тя още при първите думи на Йожен, — баща ми се държи. Само че тази сутрин ние го раздрусахме малко. Състоянието ни е в опасност, знаете колко голямо е това нещастие. Не бих могла да живея, ако любовта ви не ме правеше равнодушна към всичко, на което доскоро гледах като на смъртна мъка. Днес изпитвам само един страх, боя се само от едно нещастие, да не загубя любовта, която ме накара да изпитам радост от живота. Всяко друго чувство ми е безразлично, не обичам вече нищо на този свят. Вие сте всичко за мене. Ако изпитвам щастие, че съм богата, то е, за да ви харесвам още повече. За мой срам, аз съм повече любовница, отколкото дъщеря. Защо? Не зная. Целият ми живот е във вас. От баща си получих сърце, а вие го накарахте да тупти. Може да ме осъжда цял свят, не искам да зная, стига вие, който нямате правото да ми се сърдите, да ми простите престъпленията, към които ме тласка едно непреодолимо чувство. Не мислете, че съм безсърдечна дъщеря. О! Не! Невъзможно е да не се обича такъв добър баща като нашия. Можех ли да му попреча да не види най-после неизбежните последици от нашите злополучни бракове? Защо ги е допуснал? Не беше ли негово задължение да мисли за нае? Зная, че днес и той страда също като нас; но какво можем да направим? Да го утешим ли? С нищо не можем да го утешим. Нашето примирение го огорчаваше много повече от нашите упреци и от оплакванията ни. В живота има положения, при които всичко е огорчение.
Йожен мълчеше, обзет от умиление пред този непосредствен израз на едно истинско чувство. Ако парижанките често пъти са неискрени, пияни от суета, себелюбиви, кокетни, студени, доказано е, че когато обичат истински, те се отдават повече на своите страсти от другите жени; те израстват от своите дребнавости и стават величествени. Освен това Йожен остана поразен от дълбокия и здрав ум, с който жената обсъжда най-естествените чувства, когато една изключителна страст я отделя и отдалечава от тях. Госпожа дьо Нюсенжен се засегна от мълчанието на Йожен.
— За какво мислите? — запита го тя.
— Още слушам това, което ми казахте. Досега мислех, че ви обичам повече, отколкото вие мене.
Тя се усмихна й прикри удоволствието, което изпита, та разговорът им да не прехвърли наложените от приличието граници. Тя никога не бе чувала трепетните изрази на една млада и сърдечна любов. Още няколко думи и тя не би могла да се владее.
— Йожен — каза тя, като промени разговора, — та вие не знаете ли какво става? Цял Париж ще бъде утре у госпожа дьо Босеан. Рошфидови и маркиз д’Ажуда са се споразумели засега да пазят тайна, но кралят ще подпише утре брачния договор, а нещастната ви братовчедка не знае още нищо. Тя няма да може да отложи приема, а маркизът няма да присъства. Всички говорят само за това.
— И обществото се подиграва с безчестното и участва в него. Знаете ли, че госпожа Босеан ще умре от това?
— Не — каза Делфина, като се усмихна, — вие не познавате този вид жени. Но цял Париж ще отиде у нея, ще отида и аз. И това щастие дължа на вас.
— Да не би този слух да е един от онези безсмислени слухове, които се пускат в Париж толкова често? — каза Растиняк.
— Утре ще узнаем истината.
Йожен не се върна в пансиона „Воке“. Той не можа да се сдържи да не се порадва на новото си жилище. Ако снощи бе принуден да се раздели с Делфина към един часа след полунощ, сега пък Делфина се прибра у дома си към два часа. На другия ден той стана доста късно и почака госпожа дьо Нюсенжен, която дойде да обядва с него. Младите хора са така жадни за такова щастие, че той почти забрави дядо Горио. За него бе голямо удоволствие да привиква на всички тези разкошни вещи, които бяха негови. Госпожа дьо Нюсенжен придаваше с присъствието на всичко някаква нова прелест. Към четири часа двамата влюбени се сетиха и за дядо Горио, като си спомниха колко много се радваше той, че ще живее в същата къща. Йожен забеляза, че е необходимо старецът да бъде пренесен веднага, ако е болен, остави Делфина и се завтече към пансиона „Воке“. Нито дядо Горио, нито Бианшон бяха на трапезата.