— Е — каза му художникът, — дядо Горио загази. Бианшон е горе при него. Една от дъщерите му, контеса дьо Ресторама, посети стареца. После си отиде и болестта се влоши. Обществото скоро ще се лиши от една от най-хубавите си украси.
— Растиняк се спусна към стълбите.
— Хей! Господин Йожен! Господин Йожен! Госпожата ви вика! — каза Силвия.
— Господине — каза му вдовицата, — господин Горио и вие трябваше да си излезете на петнадесети февруари. Оттогава минаха три дни; днес сме осемнадесети; ще трябва да ми се заплати за един месец за вас и за него; но ако поръчителствате за дядо Горио, вашата дума ми стига.
— Защо? Нямате ли му доверие?
— Доверие! Ако той полудее и умре, дъщерите му няма да ми платят нито пукната пара, а всичките му вехтории не струват и десет франка. Тази сутрин той изнесе, не зная защо, и последните си прибори. Облякъл се беше като младеж. Да ме прости Бог, но струва ми се, че беше сложил и червило, видя ми се подмладен.
— Аз отговарям за всичко! — каза Йожен, който настръхна от ужас, като предчувстваше катастрофата.
Той се качи у дядо Горио. Старецът лежеше в леглото си, а Бианшон беше до него.
— Добро утро, татко! — каза Йожен.
Старецът се усмихна кротко и като обърна към него оцъклените си очи, попита:
— Как е тя?
— Добре. Ами вие?
— Не съм зле.
— Не го изморявай! — каза Бианшон, като дръпна Йожен в един от ъглите на стаята.
— Как е? — запита Растиняк.
— Само по чудо може да бъде спасен. Получи кръвоизлив, сложих му синапени лапи. За щастие ги чувства, те действат.
— Може ли да се пренесе?
— Невъзможно. Трябва да го оставим тук — пълен покой и никакви вълнения…
— Драги Бианшон — каза Йожен, — ние двамата ще го гледаме.
— Аз вече доведох главния лекар от моята болница.
— Какво каза той?
— Ще се произнесе утре вечер. Обеща ми, че ще дойде след работа. За щастие този глупав старец извърши тази сутрин едно неблагоразумие, което не желае да обясни. Упорит е като магаре. Когато му говоря, преструва се, че не чува, и спи, за да не ми отговори, или пък ако очите му са отворени, почва да охка. Призори излязъл, отишъл пеш в Париж, кой знае къде. Отнесъл всичко, което струва пари, направил е някаква проклета сделка и с това е изтощил последните си сили! Идва една от дъщерите му.
— Контесата ли? — запита Йожен. — Една висока черноока жена с големи живи очи, с хубави крака и стройна.
— Да.
— Остави ме за малко сам с него — каза Растиняк. — Ще го поразпитвам, той ще ми каже всичко.
— Аз ще вечерям през това време. Само гледай да не го вълнуваш много: имаме още известна надежда.
— Бъди спокоен.
— Утре ще се забавляват добре! — каза дядо Горио на Йожен, когато останаха сами. — Ще отидат на голям бал.
— А какво правихте тази сутрин, татко, та сте толкова зле тази вечер, че трябва да останете на легло?
— Нищо.
— Идва ли Анастази? — запита Растиняк.
— Да! — отговори дядо Горио.
— Не крийте тогава нищо от мене. Какво ви иска още тя?
— Ах! — каза той, като събра сили, за да може да говори. — Знаете ли, тя е много нещастна. Нази няма нито су, дете мое, след случая с брилянтите. За този бал тя си бе поръчала рокля от ламе, която сигурно й прилича. Шивачката й, една безчестница, не искала да й я даде на кредит и камериерката й внесла срещу сметката хиляда франка. Бедната Нази да стигне дотам! Сърцето ми се къса. Но камериерката, като видяла, че Ресто няма вече никакво доверие в Нази, се уплашила да не загуби парите си и се споразумяла е шивачката да не дава роклята, преди да си получи хилядата франка. Балът е утре, роклята е готова, Нази е в отчаяние. Тя ми поиска приборите, за да ги заложи. Мъжът й иска тя да отиде непременно на този бал, за да покаже на цял Париж брилянтите, за които се говори, че е продала. Може ли да се каже на това чудовище: „Дължа хиляда франка, платете ги.“ Не. Разбрах това. Сестра й, Делфина, ще отиде на бала великолепно облечена. Анас-тази не бива да остане по-долу от по-малката си сестра. Освен това тя се облива в сълзи, клетата ми дъщеря! Вчера се почувствах така унизен, че нямам дванадесет хиляди франка, че бих дал остатъка от окаяния си живот, за да изкупя вината си. Знаете ли, имах сила да понеса всичко, но последното ми безпаричие ме уби. О-ох! И без да мисля много, се облякох, натъкмих се; продадох за шестстотин франка приборите и обиците, после заложих за четиристотин франка в наличност пожизнената си рента при стария Гобсек. Голяма работа! Ще ям само хляб! Достатъчен ми беше, когато бях млад, може и сега да ми стигне. Поне моята Нази ще прекара чудесна вечер. Ще бъде прекрасна! Банкнотата от хиляда франка е под възглавницата ми. По-топло ми става, като държа под главата си това, което ще направи удоволствие на бедната Нази. Тя ще може сега да изпъди своята лоша Виктоар. Къде се е видяло слугите да нямат доверие в господарите си? Утре ще съм добре. Нази ще дойде в десет часа. Не искам да мислят, че съм болен — няма да отидат на бала, ще останат да ме гледат. Утре Нази ще ме целуне като свое дете и милувките й ще ме излекуват. В края на краищата нали щях да похарча тези хиляда франка у аптекаря? Предпочитам да ги дам на своята лечителка Нази. Поне ще я утеша в нещастието й. С това ще изкупя вината си, че си обезпечих пожизнената рента. Тя е на дъното на пропастта, а аз нямам достатъчно сили да я измъкна. О, ще се заловя отново с търговия. Ще отида в Одеса да купя жито. Там пшеницата е три пъти по-евтина оттук. Вносът на жито е забранен, но нашите мили законодатели не са се сетили да забранят вноса на житните произведения. Охо, тази сутрин се сетих!… Човек може да спечели добри пари от нишестето.