„Той е луд“ — си каза Йожен, като гледаше стареца.
— Хайде, успокойте се, не говорете повече!
Бианшон се върна и Йожен слезе да вечеря. След това и двамата се редуваха през нощта да пазят болния, като единият четеше медицински книги, а другият пишеше писма до майка си и сестра си. Признаците, които се появиха на следния ден у болния, бяха според Бианшон благоприятни, но се налагаха постоянни грижи, на които бяха способни само двамата студенти и в чието изброяване е невъзможно да се изложи свенливата фразеология на епохата. Поставените върху изтощеното тяло на стареца пиявици бяха придружени с лапи, със слагане на краката му в гореща вода и разни други лечебни средства, за които бяха необходими силата и предаността на двамата младежи. Госпожа дьо Ресто не дойде — изпрати човек да вземе хилядата франка.
— Мислех, че ще дойде лично! Но така е по-добре, иначе щеше да се разтревожи — каза бащата и това обстоятелство сякаш го радваше.
В седем часа вечерта Тереза донесе на Растиняк писмо от Делфина.
Растиняк взе перото и отговори така:
Лекарят дойде в осем и половина часа и макар че мнението му не беше благоприятно, не каза, че смъртта ще настъпи скоро. Той каза, че състоянието на болния ту ще се подобрява, ту ще се влошава и от това ще зависи и животът, и разумът на стареца.
— По-добре ще бъде да свърши по-скоро! — беше последната дума на лекаря.
Йожен остави Бианшон да гледа дядо Горио и отиде да занесе на госпожа дьо Нюсенжен тъжната новина, която в още пропитото му със семейни задължения съзнание трябваше да сложи край на всякакви радостни чувства.
— Кажете й да се забавлява добре въпреки всичко! — му извика дядо Горио, който изглеждаше задрямал, но седна в леглото си, когато Растиняк тръгна да излиза.