„Няма да съм хубава“ — мислеше си тя.
Сълзите й пресъхнаха.
— Ще отида да гледам баща си. Няма да се отделя от леглото му! — заяви тя.
— Ах, такава те искам! — извика Растиняк. Фенерите на петстотин коли осветяваха улицата пред дома на Босеан. От двете страни на осветената врата стоеше по един конен полицай. Висшето общество се стичаше на такава грамадна тълпа и всеки бързаше толкова много да види тази знатна дама в момента на нейното падение, щото стаите в приземния етаж бяха вече препълнени, когато госпожа дьо Нюсенжен и Растиняк пристигнаха. От онова време, когато целият двор се бе стекъл у дукеса дьо Монпансие, на която Людвиг XVI отне любовника, никое сърдечно нещастие не бе подигало такъв шум като нещастието на госпожа дьо Босеан. При тези обстоятелства последната потомка на почти кралския Бурбонски род се показала по-силна от своята скръб и до последния миг властвала над света, чието тщеславие бе приела само за да послужи за възтържествува-нето на нейната страст. Най-хубавите жени на Париж оживяваха салоните й със своите тоалети и усмивки. Най-прочутите мъже от двореца, посланиците, министрите, всевъзможните знаменитости, накичени с кръстове, звезди и многоцветни ленти, се трупаха около виконтесата. Мелодиите на оркестъра се носеха в този разкошен дворец, който беше пустиня за своята кралица. Госпожа дьо Босеан се бе изправила пред първия си салон и посрещаше мнимите си приятели. Облечена бе в бял тоалет, без какъвто и да е накит в скромно вчесаната й коса, изглеждаше спокойна и не проявяваше нито скръб, нито гордост, нито лъжлива радост. Никой не можеше да прочете в душата й. Сякаш беше някаква мраморна Ниоба. В усмивката й пред по-близките й приятели се четеше понякога насмешка, но тя изглеждаше на всички такава, каквато е била всякога, и се показа така изкусно, каквато беше по времето, когато щастието я озаряваше със светлите си лъчи, че и най-безчувствените се възхищаваха от нея, както младите римляни ръкопляскаха някога на гладиатора, който умееше да се усмихне, преди да издъхне. Висшето общество се бе пременило празнично, сякаш за да се сбогува с една от своите повелителки.
— Боях се да не би да не дойдете! — каза тя на Растиняк.
— Госпожо — отговори той развълнуван, като взе думите й за укор, — дойдох, за да остана последен.
— Добре — каза тя, като стисна ръката му. — Вие сте единственият, на когото мога да се доверя. Приятелю, обикнете такава жена, която ще можете да обичате вечно. Никога не я напускайте.
Тя хвана Растиняк под ръка и го заведе до едно канапе в салона, дето играеха.
— Идете — каза тя — у маркиза. Моят лакей Жак ще ви заведе и ще ви предаде едно писмо за него. Искам да ми върне писмата. Вярвам, че ще ви ги предаде всичките. Ако ги получите, качете се в стаята. Аз ще бъда уведомена.
Тя стана, за да посрещне най-добрата си приятелка, дукеса дьо Ланже, която също идваше. Растиняк излезе, потърси маркиз д’Ажуда у Рошфид, където той трябваше да прекара вечерта и където го намери. Маркизът го заведе у дома си, предаде една кутия на студента и му каза:
— Всички писма са вътре.
Изглеждаше, че иска да поговори с Йожен било за да го разпита за бала и за виконтесата или пък за да му признае, че е вече отчаян от този брак, както и стана след това, но в очите му блесна гордостта и той има жалката смелост да скрие най-благородните си чувства.
— Не й казвайте нищо за мене, драги ми Йожен.
Той стисна нежно и тъжно ръката на Йожен и му кимна да си върви, Йожен се върна в дома на Босеан и го въведоха в стаята на виконтесата, дето видя приготовленията за заминаване. Той седна край огъня, погледна кутията от кедрово дърво и изпадна в дълбока тъга. За него госпожа Босеан беше величествена като богините на „Илиада“.
— Вие ли сте, приятелю! — каза виконтесата, като влезе и сложи ръката си на рамото на Растиняк.
И той видя братовчедка си разплакана, вдигнала нагоре очи; едната й ръка трепереше, а другата бе вдигната. Изведнъж тя грабна кутията, хвърли я в огъня и видя как гори.
— Танцуват! Дойдоха всички, до един, а смъртта ще дойде късно. Шт, приятелю — каза тя, като сложи пръста си на устата на Растиняк, който се канеше да каже нещо. — Никога вече няма да видя нито Париж, нито света. Към пет часа ще замина, за да се заровя някъде далече в Нормандия. От три часа следобед бях принудена да се приготовлявам, да подписвам книжа, да уреждам работите си; не можех да изпратя никого у…
Тя млъкна.
— Положително беше, че ще го намерят у…
Тя млъкна пак, смазана от болка. В такива минути всичко е страдание и човек не може да изрече някои думи.