— И тъй — продължи тя, на вас разчитах тази вечер за последна услуга. Искаше ми се да ви дам един залог за моето приятелство. Ще мисля често за вас, който ми се видяхте добър и благороден, млад и чист в това общество, в което тия качества се срещат, толкова рядко. Искам да си спомняте понякога за мене. Чакайте — каза тя, като се огледа наоколо, — ето ковчежето, в което слагах ръкавиците си. Всеки път, когато ги вадех, за да отида на бал или театър, се чувствах хубава, защото бях щастлива и се докосвах до него само за да оставя някоя приятна мисъл; в него има много нещо от мене, то е цялата госпожа дьо Босеан, която не съществува вече; вземете го, аз ще се погрижа да го занесат у вас, на улица „Артоа“. Госпожа дьо Нюсенжен е много хубава тази вечер, обичайте я много. Ако не се видим вече, приятелю, бъдете уверен, че ще се моля за вас, защото сте бил добър към мене. Сега да слезем, не искам да мислят, че плача. Пред мене е вечността, аз ще бъда сама и никой няма да ми иска сметка за сълзите. Нека погледна още веднъж тази стая.
Тя замълча. След това закри за миг очите си с ръка, избърса ги, наплиска ги със студена вода и хвана студента за ръка.
— Да вървим — каза тя.
Растиняк никога не бе чувствал такова силно вълнение като от съприкосновението с тази толкова благородно сдържана скръб. Като влязоха в балната зала, Йожен я обиколи заедно с госпожа дьо Босеан — последно и изтънчено внимание към него от страна на тази прелестна жена. Скоро тя забеляза двете сестри — госпожа дьо Ресто и госпожа дьо Нюсенжен. Контесата беше величествена с всичките си брилянти, които бе изложила, но те навярно я изгаряха — носеше ги за последен път. Колкото силни да бяха гордостта и любовта й, тя едва понасяше погледите на мъжа си. Тази гледка не можеше да прогони тъжните мисли на Растиняк; под брилянтите на двете сестри той виждаше постелята, на която лежеше старецът Горио. Тъжният му вид заблуди виконтесата и тя издърпа ръката си.
— Идете, не искам да преча на удоволствието ви!
Делфина повика веднага Растиняк, щастлива от впечатлението, което бе направила, и нетърпелива да сложи в нозете на студента почитанията, които събираше в това общество, в което се надяваше да бъде приемана и в бъдеще.
— Как намирате Нази? — запита тя.
— Тя сконтира и смъртта на баща си — каза Растиняк.
Към четири часа сутринта тълпата в салоните почна да се разредява. Скоро замлъкна и музиката. В големия салон останаха сами Растиняк и дукеса дьо Ланже. Виконтесата, като мислеше, че ще намери там само студента, влезе, след като се сбогува с господин дьо Босеан, който отиде да си легне, като й повтаряше:
— Не правите добре, мила моя, на тези години да отивате да се затваряте. Останете при нас.
Като видя дукесата, госпожа дьо Босеан не можа да въздържи възклицанието си.
— Разбрах намерението ви, Клара — каза госпожа дьо Ланже. — Вие заминавате, за да не се върнете вече; но вие няма да заминете, преди да ме изслушате и преди да се разберем. Тя хвана приятелката си за ръка, заведе я в близкия салон и там, като я погледна с просълзени очи, я притисна в прегръдките си и я целуна по страните.
— Не искам да се разделя студено с вас, мила моя; то би тежало много на съвестта ми. Можете да разчитате на мене, както на себе си. Вие бяхте величествена тази вечер, почувствах се достойна за вас и искам да ви го кажа. Виновна съм пред вас, не винаги съм се държала добре, простете ми, мила моя; осъждам всичко, което е могло да ви оскърби, бих искала да взема обратно думите си. Една и съща мъка сроди душите ни и не зная коя от нас ще бъде по-нещастна. Господин дьо Монриво го нямаше тук тази вечер, разбирате ли? Който ви видя на този бал, Клара, никога няма да ви забрави. Ще направя едно последно усилие. Ако не успея, ще отида в манастир! А къде отивате вие?
— В Нормандия, в Курсел, да обичам, да се моля, докато един ден Бог ме прибере от този свят.
— Елате, господин дьо Растиняк — каза развълнувана виконтесата, като мислеше, че младият момък я чака.
Студентът прегъна коляно, взе ръката на братовчедка си и я целуна.
— Сбогом, Антоанет — продължи госпожа дьо Босеан, — бъдете щастлива. А вие — каза тя на студента, — вие сте щастлив, вие сте млад, вие можете да вярвате в нещо. Когато си отивам от този свят, аз ще имам около себе си, като някои избраници, свети, искрено развълнувани души.
Растиняк си тръгна към пет часа, след като видя госпожа дьо Босеан в пътническата й кола, след като тя се прости с него, обляна в сълзи, които показваха, че и най-високопоставените лица се подчиняват на законите на сърцето и не живеят без скърби, както някои ласкатели искат да убедят тълпата, Йожен се върна пеш в пансиона „Воке“ във влажно и студено време. Образованието му завършваше.