Той се изстъпи на върха до самата камбана. Съмнало се бе, ала къщите спотайваха още в себе живота и нищо, нищо не се мяркаше ни по улици, ни по чардаци, ни по дворища.
„… Преди слънчев изгрев да не чукам, рече снощи попа…“ — повтори на себе си той, облегна ръце върху железните пръчки и се загледа напред.
„… Я, колко къщи…“ — замисли се дядо Градю и нова тъга прониза сърце му. — „Запустяват, разсипват се… Останали без стопани…“
По чердака на хаджи Стояновата къща впи очи клисаря към насрещната висока, клюмнала вече на една страна стряха. „Кожи да суши, онзи касапина — де му синовете, зетьовете?… Ами хаджи Ганчовата — зарея поглед той из къщите наокол — като се вече разсипва? Прилепи останали да мътят из нея. Барим Юрдан чорбаджи си го заслужва… Ей и в градината му — буренак, мечки да гониш. Нали той изяде сирашките пари… Пък Александър, хаджи Милановия, да продаде на онзи колибарин, бакалина, бащината си къща… Ама, асла, кой остава тук да живее? — Ай таквиз; слезли от колибите, ратаи, бакали, които били у чорбаджиите, те им сядат на местата… Най-богатия не е ли сега Чавдаря, когато, аз го помня, ходеше мамули за хаджи Ганчови да прекупва с един пустал кон по колибите… Богати, имотни, ама все не могат там да стъпят, като онези, старите…“
Поклати знаменателно глава клисаря и впери очи в далечния балкански връх, облян с ярък, кървав светлик. Всичко наоколо сякаш се отърсваше от нощната дрямка, птичетата захласнато чуруликаха, някакви живи, несхватаеми звуци се подеха от всички страни. И бодрост се поде в гърдите на дяда Градя. Той хвана провисналата връвчица, за която бе свързан езикът на камбаната, па мъжки потегли. Тържествен, мощен звън се понесе наоколо, след него зачести втори, трети и в една минута всичката котловина, в която се свира малкия градец, се пробуди. Слънцето се въздигаше над Балкана.
Клисаря спря, наведе се надолу: няколко лучи игриво се огледваха по църковното кубе. От килията излезе и старата калугерица, па тръгна от гроб на гроб да пали кандило. Тук-таме измежду тревата, сънливо, немощно, като паметта на покойните, замъждя светлик.
Ей и стария епитроп закрачи по мостът.
Дядо Градю слезе.
— Добро утро! — тръгна наспоред той с епитропа.
— Дал бог добро! — отвърна машинално епитропа и вглъбен с себе си поде: — Като им думаш: с огън игра не бива — не слушат. Ей сега, забравили снощи на вратнята, под буковото клонче, вощеницата, поде се дирека, вратнята, че хайде целия им плевник… Добре нямало вятър — и махалата отива…
— Какво, кои? — опули очи дядо Градю.
— Журови, кои! — кимна с глава епитропа. — Обичай, срещу Гергьовден, с клончето и вощеница — за здраве се казва, ами вощеница забравя ли се?
Те се изстъпиха пред вратата, а на една страна подранилите анагноси се закачат.
— То за здраве — махаше по-височкото момче един стрък коприва да жили по-малкото.
— Не си играй, бе! — криеше ръце в долните джебове другото момче, замахвайки да се брани с лакти.
— Днес е Гергьовден, за здраве се жилят хората!…