Ангел Каралийчев
Дядо Груйчо от Върбовка
Казват, че който носи обичка на ухото си, бил много късметлия. Каквато работа залови — тече му като в улей работата. Дяволът, ако го срещне — отбива се от пътя. Тръгне ли за снопи — колата му не се прекатуря. Вятър работа. Я вижте дядо Груйчо от Върбовка. Шейсет години носи на лявото си ухо една жълта обичка, а сега лежи запрян. Ето как стана.
Живее си дядо Груйчо в една къщурка със сламен покрив покрита — за да не го мокри дъждът. Живее с него и стопанката му баба Груйка. Има, да речем, дядо Груйчо две-три нивки и те му раждат жито. Има си още две волчета, които теглят колата, има си и седем овчици в кошарата. Ходи си дядо Груйчо отвъд в полето, оре, пръска семе, жъне, прибира житото и меле брашънце. Храни си бабичката. Всяка вечер, когато се връща от къра, той носи торбичката пълна: кога круши ще сбере от инжирите, кога омекнали почернели дренки от стария дрян над Кралевдолската чешма, кога диво грозде от Мързяновия дол.
Баба Груйка яде ли, яде.
Една вечер, като се върна старецът от градината, изпрегна двете даначета, пусна ги в градината, откачи от ритлата торбата и тръгна към къщи. Баба Груйка изскокна с огрибката — тъкмо замесваше хляб в нощвите — да го посрещне.
— Носиш ли ми нещо? — попита го тя.
— Набрах малко киселици.
Старата шопна ръка в торбата и разхапа една. Намръщи се.
— Ух, де ги намери тези пущини, не можа ли друго?
— Те не са за сега. Да ги заровиме в плевнята, че да видиш зимъс до кръщение какво чудо ще станат.
Донесе бабичката ибрика копанката, поля му да се измие, сипа от гърнето бобена чорба и седнаха да ядат.
През отворената изкривена врата надничаха пълният месец — главата му голяма като кринче — и рунтавото старо куче, клекнало на прага. Светулки мъждукаха под натегналия Баба Груйка надяна хурката, намести се до него и взе да преде на месечина.
Па си захоратиха двама.
— Старооо, старо — каза баба Груйка, — додея ми веке самичка да съм. Цял ден кърпя кълчищните ти гащи, подклаждам гърнето и си опустосвам живота. Че мойто живот ли е?
Нито хапвам като хората, нито за душата ми има нещо. Ходя самичка като шашава по двора, няма ни кокошка да клопне, нали туй лято измряха всичките от мор, нито куче да залай. Татун все подир колата ти върви. Че го другото остави, ами душицата ми изгоря за песенка, няма, дето рекъл онзи, кой да ми попее.
— Да бях по-млад, щях да отида в гората — да ти уловя едно славейче — рече дядо Груйчо, — ами то де мога покачи моите шейсет и две години на някое дърво.
— Не ми трябва мене славейче, стига да имаме един кошер пчели. Да си ги наместим в градината, че да бръмнат ония ми ти крилатички. Не ми трябва гайда, не ми трябват кавали.
— Ех, да имаме, ама нямане — отвърна дядото и отърси луличката си. — да бяхме си легнали, ай, уморен съм. Цял ден съм клепал подир ралото.
— Иди спи. Ти кога ли си помислил за мене? Не смея да ти кажа за какво съм петимна. Мене кучетата да ме ядат — сви се обидена баба Груйка.
— Ама недей тъй де — започна да се моли дядо Груйчо, — нали знаеш как ми тежи, като захванеш да се сърдиш. Утре целия кър ще обиколя, ама една торбичка инжири ще ти донеса. Нощта си легна над Върбовка. Заспали бяха и щурците. Дядо Груйчо дълго още моли бабичката си да не се сърди.
Нощта превали, когато заспаха.
На другата вечер бабичката пак:
— Да имаме сега на софрата паничка мед, да натопи челяк къшея си… Инжирите, дето си ги донесъл, са сладки, не думам… Ама медът… ех!
— Харно нещо е медът. Дето рекъл онзи — най-сладкото — съгласи се дядо Груйчо.
Баба Груйка продължи:
— Гледай го хаджи Пъшо. Наредил ги в градината — двайсет и четири кошера, а зад кошерите колибата му, а пред колибата изправил едно плашило. То, който ще краде мед, от неговото плашило ще се уплаши. Толкова му сече хаджийският ум.
— Толкова му сече умът на хаджи Пъша — добави старият.
— Цял ден се разхожда като паун между кошерите, пухти, а броеницата все отзаде му. Не го е грях!
— Тъй ами — рече дядо Груйчо и изтърси пръстта от навоите си. — Да имам като него двайсет, какви ти двайсет — мед като извадя за едно лято — ще имам пет гърнета. Нареди ги ти тях петтях в колата, закарай ги на Оряховския панаир, обери им паричките, скрий си ги в пазвата, па си криви капата.
— Не ти трябват и пет. Един да имаш. Още пече лятно слънце. Де да знаеш, може, доде падне сланата, да се роят — ще станат два. Напролет, кога се роят, ще станат четири, ами ако се роят и четиритях? Нека тогава хаджи Пъшо ми се пери.
— Тая вечер, като си идех от нивата, минах край Пъшовия пчелин, че спрях колата, пуснах поводите на воловците и рекох си: Чай да си надникна през плета. Не ми се вярваше да са станали двайсет и четири. През пролетта бяха деветнайсет. Тамам зех да ги чета, и Пъшо се облещи насреща ми: