— Да си вървиш, кай, по пътя, Груйо, или ще те огрухам.
Не са добри очите ти, ще ми урочасаш гадинките. Хай, махвай се!
— Я го виж ти, очите ми не били добри, ами неговите! Като ги избалачи, тръпки побиват челяка. Идеше ми да зема един камък.
— Ами зе ли?
— Не зех. Рекох му: можеш да ме пъдиш, ама колкото за очите ми, бай Пъшо, не си прав. И си тръгнах.
— Там ли бяха двете му кучета?
— Не бяха. Отвел ги син му на кошарата.
Когато се прибраха и легнаха под чергата, баба Груйка го бутна с лакът:
— Защо не откраднеш от хаджи Пъшовите…
— Какво?
— Казвам: защо не откраднеш един кошер? Дето са двадесет и четири, там са двадесет и три!
— Ама ти луда ли си? Недей приказва тъй! Че може ли…
— Голяма работа — един кошер. Хората цяло село обират.
Я помисли какво ще ми бъде на душата. Цял ден ще кърпя, ще преда пред кошера, а те, мънинките, като бръмнат… Се едно в рая да ме гудиш. Не ща да ми носиш нищо от нивята.
— Как тъй?
— Не ти ща крушите, не ти ща дренките, нито инжирите.
Ако утре донесеш нещо, ще изтърся торбичката през плета на улицата.
И баба Груйка се сви на кравай.
На третята вечер тя заплака:
— Видях аз, разбрах аз, че ти за мене една пара не даваш. Да зема да ритам за мед, да умирам, да видиш, че ми изгаря душата за песенчица, като латинка за роса, пак няма да ме съжалиш. Брей, че кораво сърце носиш, като камък. На камък да се бях молила — толкова щеше да ме чуе.
— Мари, бабо бабичко — молеше я старецът, — как да отида да посегна чуждия кошер да открадна. Аз, който шейсет години не съм латил на чуждото. На стари години ли искаш да ми докараш зло на главата? Ами какво ще каже селото, като се научи? За мене поп Раю в черковата ще приказва. Къде ще се дяна от срам?
А на четвъртата вечер, когато дядо Груйчо се връщаше от къра, на моста срещна бабичката си, прегърбена, нарамила чергата, сукмана си и една торба. В торбата — де що парцалче има в къщи.
— Къде отиваш? — сепна се той.
— Отивам да занеса тези дрехи на катунарите.
— Да не си полудяла!
— Тебе какво ти е. Ще занеса тези дрехи, дето аз съм ги тъкала, на катунарите и ще им поръчам да се молят дене и ноще за душата ми, защото още тази вечер ще се удавя в дълбокия вир!
Дядо Груйчо изтърва поводите.
— Що правиш тъй? А мене на кого ме оставяш? Кой ще ми свари бобец, кой ще ме закърпи, кой ще премете в къщи, с кого ще си хортуваме вечерно време?
— Не ме връщай отсред пътя. Тъй съм наумила, тъй ще го направя! — И тя тръгна надоле.
Дядо Груйчо се затече подире й:
— Чакай бабо, чакай де. Хайде върни се. Както ти искаш, тъй ще направиме. Нека става каквото ще. Още тази вечер ще пренеса един кошер от хаджи Пъшовите в нашата градина. Баба Груйка се завърна задяната в къщи.
През нощта небето беше облачно. Светулките угаснаха в дълбочината на градината, месецът не можа да погледне през тъмните облаци със златното си око и само Татун видя как старецът домъкна кошера в градината. На три пъти, доде се зазори, дядо Груйчо става от леглото, на пръсти излизаше и нарамваше кошера, да го нанесе пак на мястото му в хаджи Пъшовия пчелин. На три пъти баба Груйка по риза го настига при вратнята, нахокваше го и се впущаше в тъмнината към вира.
Когато сутринта сребърни капки роса заблестяха по клоните на вишните, трима души почукаха на дядовата Груйчова вратня: кметът на Върбовка — дядо Станю Косерът, — полякът Христо Помака и хаджи Пъшо. Те влязоха, упътиха се право в градината и найдоха кошера. С вързани ръце отведоха дяда Груйча в общината.
И го изпроводиха, клетника, в затвора.