Петко Тодоров
Дядо Матея
Дядо Матея се подема по широката белокаменна стълба; тропотливите му стъпки кънтят из безлюдната сграда на дирекцията. Между разсилните той е най-стар, няма свои и спи тук самичък в една от задните стаи под стълбите. Затова всеки празник другите разсилни си отиват, а той остава да пази сградата и да проветря канцелариите.
Вече тъй се е свикнал с реда дядо Матея, че щом стане сутрин, и самите му крака го повличат от стая в стая да разтвори прозорците. Повечето стаи са тъмни и тесни и във всички задавя смрад от тютюн и от хора. Долните две само, дето стоят началниците, са широки, с високи тавани и от сапуня на умивалниците лъха един тънък, благ мирис. Тези стаи той проветрява най-подир — така му беше поръчано от стария началник още — да повъзчаква, докато се вдигне мъглата и огрее слънце. Колкото и да е сънлив старият разсилен, кога се доближи до техните врати, като че се посепва. Излеком натисва ключалката, открехва, промъква се вътре и макар в празник кабинетът да не изпълня присъствието на началника, щом стъпи на килима, той погледне широката писалищна маса, канапето, пак ще си подръпне по навик синята куртка отзад и внимателно ще отиде до прозореца.
И до обед — на пътя ли излезе с насрещния фурнаджия да поприказва или си намери някаква работа из сградата — той по няколко пъти оставя и приказки, и каквото е захванал, и се връща към кабинетите на началниците — поне така от вратата да надзърне.
Следобед, когато мине вече пладня, дядо Матея отново тръгва из канцелариите да затвори прозорците. Дохожда до стаите на началниците, поглежда и в едната, и в другата — но за тях не е време, нека се проветрят още някой час… И с бавни тропотливи стъпки той се повръща към белокаменната стълба.
Допреди три-четири години той се изкачваше чак на третия кат, без да се хваща за перилите. Днес, откакто боледува лани, краката му са съвсем подкосени: подига едина и сякаш чака тропотът му да прокънти из сградата, тогази с другия да се подеме. От първия кат вече стълбата е по-тясна, дървена и по-стръмна — тук разсилният с мъка се изтегля до половината, дето стъпалата се обръщат на друга страна. Там пред малкото равно място се отваря прозорец, по него са наредени няколко саксии цвете, градинката на дяда Матея. Две андришета, две мушката, един карамфил и няколко стръка латинка. Зиме той ги пази на топло зад джама, а на лято ги нарежда отвън по прозореца и обгражда с малък стобор дъсчици. И всеки празничен ден така старият разсилен сяда на един стол без облегало тук и се радва на градинката си. Тя му припомня оная пред тяхната къща във Воден…
Години вече откак е оставил бащина стряха той, а с годините колко свят е отмилял и забравил: една градинката сякаш и сега да я гледа пред очи. Така току срещу сайванта, подигната на нисък дувар, обрасъл отвред със здравец. Горе по дувара стоборът беше слетял; там цъфтяха няколко реда тъмножълти ружи. Долу между здравеца изтичаше чучур, който разговаряше целия двор пред къщи. Майка му на смях беше прозвала този чучур стар свекър.
— Като забъблал, като занареждал… — казваше тя. — Поспре се, поуравни си приказката, па току се ропне изведнъж, задроби се, запреваря една през друга… Ако си нямаш работа, седни, та му проумей…
В онази схлупена къщичка баща му и майка му си прекарваха дните, не бяха никога сещали самост, че и клокотя на чучура им додеяше понякога. Те не знаеха какво е да те затворят в една безлюдна сграда като тази. На, глъхнали наоколо и стаи, и стълби, само в тръбите на парното отопление се окапват капките. Зън-кап, кап-зън, сякаш и те, сиротни, се ослушват в тишината… Не за един чучур тука ще петимясваш, не ще се радваш на градинката на прозореца, ами…
Дядо Матея подема очи и се загледва навън. Високо, светло небо, простряло се над Витоша, над Лозенските планини чак оттатък. Кротко априлско слънце блещи по покривите и джамовете на къщите, наредени по улицата надолу. Тази е от тихите софийски улици; по нея живеят все повечето големци и търговци. Сега господарите са на разходка, затова сам-там по вратите наизлезли слугините и те са се стъкнали, пременили, рядко някоя от тях без бяла престилка. Ето пък от напречната улица двама вестови завиха и се спряха при първата купчина слугини. Единът с накрехната шапка, завити на витло мустачки, тряба да е дяволит някой. Щом се спря, погледна уж настрана, продума, та чак и другаря му викна със слугините да се смей… И те слугини, ама изучили от господарките си да се кършат и въртят, както тряба. По-голямата хванала дръжката на ключелницата, облегнала се въз вратата, люлее се на нея и само се кикоти срещу вестовоя. Другите пък сгънали пошче в джеба на белите си престилки, току го попипват и обръщат.