Тия думи се харесаха на стареца. Това също и той писа на синовете си: в политика да се не мешат и да крепят началството си. Той стана и добросъвестно излезе с другите, за да види какво ще стане. Купът пред училището беше нарасъл вече, но недостатъчно, за да състави един внушителен митинг. Привържениците на правителството един по един се влачеха и без особена охота. Нямаше тук въодушевлението на горнекрайците. При това и едно друго обстоятелство попречи: чорбаджи Хаджи Недялко венчаваше днес сина си и повечето народ на Св. Никола беше се повлякъл по сватбата. Голямата рода на чорбаджията и многото му връзки бяха причина на това. Устроителите на митинга си скубяха космите от яд.
— Тия разбойници, горнекрайчани, ще завлекат на митинга си и дърварските магарета, а нашите — кой по сватба, кой по гости, кой се крие у тях си. Иди с такива повлекановци да работиш…
Но нямаше що да се прави. Много, малко — трябваше да направят митинга си, ако не искат да станат за джурджуна на противниците си. Па кой им пречи, вместо шейсет да турят шестстотин в резолюцията си? Но както и да е — неловко. Стана предложение да навлязат в училището. В това време зачу се военната музика. Хаджи Недялковата сватба се подаваше из срещната улица. Начело идеха музикантите, подир тях се протакаше една дълга и гъста колона от сватбари, която заприщяше тясната улица и на която краят се не виждаше. Тая човешка колона се измъкваше като една исполинска гъсеница на площада, дето е училището. Имаше няколко стотин мъже и жени. Митингаджиите със завист и злоба гледаха на нещастната сватба, която опропастяваше делото им. Бояха се даже, че тя ще привлече и някои от самите тях, затова нахълтаха в училището. Но случи се съвсем противното: фанаха да се откъсват сватбари от колоната и да се присъединяват към купа. Очевидно бе, че някаква силна агитация заработи из колоната. Дезертьорите се умножаваха всеки миг и колоната изтъняваше и ставаше прозрачна. Скоро цели групи се разоткъсваха от нея и от стройна и грандиозна, каквато беше, тя се преобърна на един разбит батальон без флангове и без център, в който стояха верни на длъжността си музикантите, жените и новобрачните, прошарени с десетина старци — генерали на тая изпарена армия…
Благодарение на тая неожидана помощ, купът се увеличи с триста души, число, което една нищожна нула в резолюцията щеше да умножи на три хиляди. Долнекрайци сдобиха дух, доверието им се повърна.
— Народът е събран, бюро, бюро! — раздадоха се викове.
— Най-напред председател да изберем.
— Казвайте кого?
Една къса шумотевица. После пак гласове:
— Данча Първов.
— Няма него!
— Кого други?
— Най-стария, да не губим време.
— Най-стария и най-неутралния, господа — извика един висок глас; — аз предлагам г-н Нистора Брабойков, който нарочно е почел нашето събрание.
— Ура! Браво! Той! Прието!…
Единодушни гласове цепеха въздуха.
Докато се усети, дядо Нистор се намери на председателския стол, дето го извлякоха и положиха няколко силни ръце. Той беше изгубил лицето си и гледаше плахо-плахо. Мислеше, че сънува. Всички погледи се впериха в него съчувствено. Присъствието му, като председател на митинга, имаше значение: то подкъртваше авторитета на другия митинг, устроен от сина му. Събранието ръкопляскаше с възторг на председателя. Ласкателни отзиви и фалби се чуваха за него. — „Ето честен човек, който стои за убежденията си.“ — „Ето патриот истински, който всенародно порицава сина си и одобрява наказанието му!“ — „Ако имахме повече такива честни души, България нямаше да плува в това радикално блато“, обаждаха се други.
— Да живее българският здрав разум!
— Долу нихилистите!
А в този същия час горнекрайският митинг избираше за свой председател сваления окръжен управител!
— Почтени граждани, митингът се отваря, ораторите могат да говорят — обади секретарят, който беше натоварен да ръководи митинга и председателя му.
Дядо Нистор от височината на своето председателско място пазеше олимпийско мълчание. Той гледаше богобоязливо и благочинно на публиката. Сегиз-тогиз само клюмваше глава на ораторите, които се обръщаха се към него. Очевидно това положение му се хареса. То гъделичкаше неговото честолюбие. Той се ободри повече и щом видеше, че ръкопляскат, ръкопляскаше и той.
— Ето примерен патриот — мълвяха наоколо.
Митингът свърши благополучно. Резолюцията му пристигна до министерството и редакциите в столицата още същата вечер заедно с резолюцията на горнекрайския митинг. Първата беше подписана: Нистор Н. Брабойков, втората носеше подписа на сина му Никола.